Страйдър бавно осъзна, че някой го наблюдава. Той отвори очи, за да види Роуина с края на периферното си зрение. Сърцето му беше натежало от единственото обещание в живота си, което беше направил и не бе спазил. Той се прекръсти и бавно се изправи на крака.
Докато приближаваше към Роуина, осъзна, че очите ѝ са пълни с непролети сълзи.
– Добре ли сте, милейди?
За негова пълна изненада, тя го придърпа в ръцете си и го прегърна здраво. Почувства сълзите ѝ да капят по врата му, докато го стискаше силно.
Страйдър нямаше да е по-зашеметен, ако го беше ударила. Наистина това почти го очакваше.
Но в момента се нуждаеше от тази топлина. Обвивайки собствените си ръце около нея, той я задържа и остави болката в него малко да намалее.
Ако живееше цяла вечност, никога нямаше да забрави момчето, чието лице никога не бе видял. Можеше да чуе единствено гласа на детето през стените на затвора им. Долавяше звука от риданията му, докато хората, които ги бяха пленили, измъчваха и злоупотребяваха с момчето.
„Закълни ми се, Уидоумейкър. Закълни се, че няма да ме оставиш тук с тях.”
„Кълна се. Ще те измъкна оттук и ще те заведа някъде, където никой никога няма да те нарани отново.”
Той беше пропуснал да изпълни обещанието си с един ден. Един-единствен ден. Само ако бяха напуснали един ден по-рано, детето щеше да бъде живо.
Някой прочисти гърло.
Страйдър осъзна факта, че двамата с Роуина се бяха прегърнали по средата на църквата. Неохотно той се отдръпна от нея, за да види Вал, сочещ свещеника, който ги гледаше.
Хващайки я за ръка, Страйдър я изведе от параклиса обратно навън. Вал и Свен минаха покрай тях в посока към арената за тренировки, докато той се колебаеше до вратата на параклиса до Роуина.
Избърса студените сълзи от бузите ѝ, докато я наблюдаваше отблизо.
– Кое те разстрои толкова?
Тя подсмръкна деликатно.
– Нищо. Страхувам се, че не спах много миналата нощ.
Той повдигна вежда на това.
– Имам нещо в окото? – опита отново тя.
Сега рицарят се намръщи.
Роуина потри с ръка челото си, сякаш беше толкова объркана, колкото и той.
– Забравете действията ми, милорд. Просто изглеждаше сякаш имаш нужда от утеха и аз почувствах странна нужда да ти я дам.
– Често ли правиш това с мъже, които току-що си срещнала?
Тя се засмя нервно.
– Не. Аз едва ли съм от типа, който прави така и все пак... Подозирам, че под доспехите си ти си добър човек.
– Имаш предвид, за брутален убиец?
Тя кимна.
– Никога наистина не сте убивали някой хладнокръвно, нали?
– Не, но съм чувствал нуждата един или два пъти в живота си.
– Както и аз – признанието ѝ го изненада. – Ако някога намеря мъжът, който уби баща ми, мисля, че мога да го убия с удоволствие.
Той взе ръката ѝ в своята и започна да изучава деликатните ѝ кости. Дланта ѝ беше мека, добре изваяна. Благородната ръка на дама.
– Не е лесно да убиеш някой, Роуина. Да гледаш към тях лице в лице, в онзи момент, в който и двамата осъзнавате, че си му нанесъл смъртоносен удар. Има нещо, което минава между вас. Баща ми веднъж ми каза, че част от душите им се промъкват в теб. Част, която ще те преследва през целият ти живот.
– И все пак си рицар.
– Защото видях голямото зло, което се случва на тази земя на онези, които не могат да се защитават. Кротките само наследяват гроба, докато силните продължават, докато някой по-силен от тях не ги спре.
Роуина никога не беше мислила за това по този начин.
– Заради това ли се биеш?
Очите му станаха тъмни, мрачни.
– Да. Бия се заради духа на момче, което плаче, защото е слабо. Призрак, който не мога да изгоня без значение колко много се опитвам.
Роуина се протегна и докосна белега отстрани на врата му, където баща му го беше порязал в последния си пристъп на лудост. Беше едва видим през дългата му коса.
Страйдър затвори очи, вкусвайки утехата от нежния ѝ допир. За разлика от другите жени, тя не искаше нищо от него. Тя само даваше.
И това значеше много повече за него, отколкото цял порой от думи.
Преди да успее да се спре, той наведе глава и плени устните ѝ със своите. Целувката беше кратка, но толкова нужна, че го изненада повече от съгласието ѝ с нея.
Той се дръпна назад, за да види как тя го гледа.
Усмивката ѝ го отслаби незабавно.
– Внимателно, милорд – каза спокойно тя, – или може да ви сбъркам с приятел.
Той отвърна на усмивката ѝ.
– Аз вече те смятам за такъв, Роуина.
Тя почувства странна тръпка да минава през нея при тези думи.
– Дори и след като не съм съгласна с теб?
– Повечето от приятелите ми не са. Наистина Кристиан и Назир са превърнали спора с мен във форма на изкуство.