Килията наистина беше мрачна и не беше подходящо място за мъж като Страйдър от Блекмор.
Лордът стоеше в далечния ъгъл, а очите му бяха като обладани от духове. Той все още беше сурово красив, но за пръв път, след като го беше срещнала, около него се носеше уязвимост. Напомняше ѝ повече на изгубено момче, отколкото на свиреп рицар, какъвто знаеше, че е.
– Страйдър? – тихо го повика тя.
Не изглеждаше да я е забелязал.
– Страйдър! – извика по-силно, докато го доближаваше.
Започваше да се притеснява за здравия му разум.
– Трябва да се махнеш от тук, Роуина – отвърна той с нисък глас, погледът му искреше от объркани чувства.
– Защо?
Той се отдръпна от нея, така че гърбът му бе всичко, което виждаше от него.
– Не искам да ме виждаш такъв.
– Какъв? – попита тя с гримаса, опитвайки се да разбере защо ще иска да е сам, когато беше ясно, че не иска уединение. – Уплашен?
Дъхът му се накъса.
– Бих предпочел да ме обесят, отколкото да ме заключат тук.
Сърцето ѝ се сви от думите му и нежност се разнесе в нея. Горкият Страйдър. За него това беше най-лошият му кошмар. Тя скъси разстоянието между тях, но се въздържа да го докосне, както копнееше. Не беше сигурна дали докосването ѝ щеше да му помогне, или да му причини още повече мъка.
– Всичко ще бъде наред, Страйдър. Аз съм тук с теб.
Той прокара длан по лицето си, сякаш се бореше с образи в ума си. Като че ли преживяваше ад – толкова невъобразим, че всеки момент щеше да умре от това. Толкова много ѝ се искаше да го утеши, че я болеше от неспособността ѝ да направи нещата по-добри за него.
– Не можеш да бъдеш тук заради мен – изръмжа ѝ той.
Завъртя се и я изтика към затворената врата.
– Не разбираш ли? Имам нужда да напуснеш.
– Защо?
– Защото! – извика Страйдър, после снижи гласа си и заговори между стиснати зъби. – Защото бях отговорен за Саймън и Рейвън. Аз трябваше да ги защитавам. Вместо това позволих на един идиот да ни раздели и след това аз позволих всички те да бъдат пленени. Аз бях глупав и арогантен и... Трябва да се махнеш. Моля те.
Роуина обхвана лицето му в длани и се опита да го накара да разбере нещо, което тя самата не разбираше наистина. Самата тя не знаеше защо е тук освен факта, че да го остави сам, я нараняваше. Не можеше да понесе мисълта за това.
– Няма да те оставя сам в това ужасно място. Всичко ще бъде наред. Ще видиш.
Страйдър искаше да повярва в това. Имаше нужда от това, но точно в момента, миналото се въртеше из ума му с ужасна яснота. Можеше да подуши вонята на разрушение и ад. Да чуе писъците на приятелите си, молбите им, че предпочитат да умрат, отколкото да страдат още един ден.
Това беше повече, отколкото можеше да понесе.
– Не се намираш в Утремер – въздъхна Роуина, протегна се и го докосна по ръката. – Ти си тук с мен, в Англия.
Той се фокусира върху нежното ѝ лице, върху светлозелените ѝ очи, които му показваха състрадание и топлина. Не омраза. Не, нямаше омраза или презрение. Само състрадание.
Лицето и емоциите ѝ му помогнаха да се откъсне далеч от ужасите на миналото си. Очите ѝ, косата ѝ, докосването ѝ...
Тя беше настоящето. Не беше част от миналото му.
Съсредоточи се върху това и се хвана здраво за него.
Роуина пое дълбоко дъх и осъзна, че е достигнала до Страйдър. Очите му вече не бяха стъклени. Бяха остри и фокусирани и вперени в нея с желание, което накара тялото ѝ да гори. Накара я да потрепери и незабавно да почувства нужда. Бог обичаше този мъж, но имаше нещо в него, което беше безспорно неустоимо за сетивата на една жена.
Опитвайки се да разсее и двама им, тя го пусна и каза:
– Кажи ми какво се случи тази сутрин. Защо те обвиняват в убийство?
Той пое дълбоко дъх, сякаш за да почерпи сила и да се пребори с внезапния гняв, който тя видя да проблясва в очите му,
– Не знам. В един момент бях заспал, а в следващия – Хенри беше там със стражите си. Те заявиха, че съм бил видян отново в средата на нощта да напускам палатката на Роджър. Опитах се да споря, но един от хората на краля видя туниката ми върху стола и каза на Хенри, че прилича на парчето, което са намерили в ръката на Роджър.
– Кой би искал да те обвини в такова престъпление?
Той сви рамене.
– Не знам. Дори не мога да си представя, защо някой би направил нещо такова.
Лицето му се втвърди и се превърна в образа на рицаря, който бе зърнала онази вечер, когато Сирил беше обидил Кит. Това беше Страйдър от легендата. Онзи, който караше пораснали мъже да бягат от ужас пред гнева му.