– Но чиято ѝ да е отговорността, е по-добре да даде последната си изповед. Веднъж да се махна оттук, кълна се, че ще убия онзи, който го е направил.
Тя не можеше да го вини. Не заслужаваше да е заключен в това отвратително място.
– Мъжете ти действат по този въпрос. Те ще намерят асасина.
– Не – каза той, гласът му беше надебелял от съмнение. – Той е прекалено умен за това. Който е стигнал до нещо като това, да се промъкне в палатката ми и да разкъса туниката за едно уличаващо парче плат, няма да бъде толкова глупав. Няма да атакува, докато съм заключен тук.
– Но защо е набелязал теб, а не някой друг?
– Тръгнал е след Братството. Сигурен съм в това. Какъв по-добър начин да ни го върне от това, да ме обвинят за убийството на братята ми?
Тя се намръщи на думите му.
– Роджър е бил един от вас?
– Да. Не беше активен участник. Не общуваше с останалите и в затвора и след като излязохме от там. Не мога да си представя защо някой би го наранил.
Очевидно убиецът им не беше толкова открит с деянията си. Изглежда, един член на Братството беше също толкова добър, колкото друг.
– Но как е взел туниката ти без ти или някой от хората ти да го видите?
– Всеки може да реши да влезе в палатката ми.
– Без да бъде забелязан? – настоя тя.
Той ѝ се намръщи.
– Какво имаш предвид?
– Възможно ли е асасинът да е един от мъжете, на които се доверяваш?
Страйдър млъкна, докато мисълта кръжеше из ума му. Бързо я пренебрегна, преценявайки всеки един от обкръжението си.
– Не. Моите мъже никога не биха направили подобно нещо.
– Откъде знаеш?
– Назир и Зенобия казаха, че са намерили вестоносец, който е знаел за други убийства. Очевидно асасинът действа от известно време. Има трупове в Руан, Ница, Хамбург, Фландрия...
– Турнирни градове?
Страйдър се поколеба.
– Да. Не бях помислил за тази връзка.
Сега се чувстваше като глупак, че не е осъзнал това веднага след като Назир му беше казал за убийствата.
– Убитите сред участниците ли са били?
– Не знам. Не попитах, но Назир ще знае.
Мислите на Страйдър се въртяха, докато си спомняше теориите на Назир кой иска всички им мъртви и кого биха пратили сарацините, за да ги убият.
– Назир може и да е прав. Убиецът може да е европейски рицар, изпратен от тях.
Роуина кимна в знак на съгласие.
– Някой, на когото останалите вярват. Някой, който може да влезе в палатките им като приятел.
Това беше наистина отрезвяваща мисъл, че някой може да е навън, дори в този момент, и да се придвижва из тълпата. Един от тях и все пак някой склонен на убийство в името на враговете им...
Вратата се отвори, за да се покаже стражът, който държеше меча си изваден, сякаш очакваше Страйдър да го атакува.
Изумен, графът беше шокиран от това, което видя после. Няколко прислужника влязоха, носейки разнообразие от неща за удобство. Одеяла, възглавници, нови чаршафи, дрехи за преобличане, кошница с храна, стомни с вода и ейл, малко тоалетни принадлежности и дори полирана лютня.
Те оставиха нещата долу, близо до леглото.
Роуина им благодари, преди да ги оставят отново сами.
– Какво е всичко това? – недоверчиво попита той, докато отиваше да провери нещата.
Тя пристъпи след него, присъствието ѝ наелектризираше и затопляше.
– Не исках невинен мъж да страда и Елеонор се съгласи.
Отиде до кошовете и измъкна чисти одеяла и възглавници, след което ги постави на леглото.
Страйдър беше поразен от вниманието ѝ. Никой никога не беше правил нещо за негово добро. Мъжете му рядко мислеха за комфорта му, а Кит... той се оплакваше като стара мрънкаща жена, ако го помолеше дори да си повдигне веждата.
Беше залят от добротата ѝ.
– Не трябваше да правиш всичко това.
Тя се изправи от положението, в което оправяше леглото му.
– Какво се предполагаше, че трябва да сторя? Да те оставя тук да страдаш ненужно, когато и двамата сме наясно, че не си убил Роджър или Сирил?
Той не знаеше кое го изненада повече, убеждението ѝ или присъствието.
– Защо си сигурна, че съм невинен? Ти едва ме познаваш.
Тя взе ръката му в своите. Страйдър преглътна от мекото усещане за плътта ѝ върху неговата, от огъня, който изпрати през тялото му, право към слабините му.
– Прав сте, милорд. Не ви познавам достатъчно добре, за да го твърдя със сигурност. Но вярвам на инстинктите си и те ми казват, че не сте чудовището, за което ви мислят онези хора отвън. Ако беше, никога нямаше да съм тук – тя го погледна прочувствено. – Вярвам в теб и в твоите мъже. Така че ето ме тук.