– Сигурна ли си, че това училище ще те направи щастлива? – попита Страйдър, докато Роуина лежеше сгушена до него.
Това беше най-щастливото усещане, което Роуина бе познавала някога.
Той беше удобен и топъл. Повече от приятел, усещаше го сигурен и успокояващ – неща, които не трябваше да изпитва, докато е в компанията на рицар. И все пак той я даряваше с такова чувство на въодушевление, че тя не искаше нищо повече от това да го целуне отново и отново, и отново, докато и двамата не изгубят дъха си.
Спри да мислиш за устните му...
Така че тя наведе поглед към мускулестото му бедро и отговори на въпроса му.
– Да. По-добре от това да бъда роб на мъж, който ще гледа на мен само като на кобила за разплод на децата му.
– Наистина – съгласи се той, а думите му бяха леко слети. – Щеше да ми е омразно да бъда кобила за разплод на мъж.
Роуина се засмя на нелепия образ. Тя наклони глава назад, за да го погледне.
– Пиян ли сте, милорд?
– Да – призна той с усмивка, докато галеше бузата ѝ с мазолестата си ръка, – но само малко.
Тя му изцъка и издърпа бокала му далеч.
Страйдър се присмя на жеста ѝ.
– Защо се безпокоиш, Роуина? Няма къде да отида и няма нищо по-добро, което да правя, от това да се напия до ступор.
По някаква причина това я ядоса. Със сигурност тя не беше онази, която желае бутилка или изпитва желание да се бие, но нещо в пораженческите му думи я ядоса.
– Това ли правиш, когато си победен?
Очите му искряха като син огън. Дори страните му се оцветиха от топлината на гнева му.
– Никога не съм бил побеждаван. Нито ще бъда – настойчиво каза той. После се успокои едва-едва. – Само изчаквам да дойде времето.
– За какво?
– За момента, в който ще съм извън килията и ще съм способен да причиня щети на онзи, който ме вкара тук. Ще издърпам вътрешностите му през носа му и ще танцувам около червата му.
Роуина присви очи от ужасния образ. Сви се от самата мисъл.
– Моля те, Страйдър. Моля се да се шегуваш и да говориш от желание, а не заради истински опит.
Той премигна срещу нея.
– Не, никога не съм танцувал върху нечии черва. Но бих се радвал да го направя поне веднъж – вдигна бокала си, преди да продължи: – Нетърпимо ме безпокои всяка неправда, която видя. Не мога да понеса мисълта, че там навън има убиец, който чака да нападне следващата си жертва.
Той отпи още една глътка.
– Заради това ли Братството е толкова важно за теб?
– Да – той въздъхна и остави бокала настрани. – Всеки човек, който спася, е още една победа срещу злото, което пирува в този свят и няма да спра, докато всеки пленник не бъде свободен.
Нейният рицар си беше поставил доста голяма цел.
– Така че никога няма да спреш? Никога няма да познаеш брак или семейство?
– Брак – той изплю думата, сякаш беше отрова върху езика му. – Това е безбожен съюз между двама и с каква цел? Да направи и двамата нещастни.
Роуина се сви от неприязънта му. В действителност самата тя често изричаше подобни неща, но дълбоко в себе си не ги мислеше. Не, бракът можеше и трябваше да бъде прекрасен съюз.
– Не вярвам, че трябва да бъде по този начин – каза тя, признавайки му истинските си мисли. – Представи си брак, в който мъжът и жената се уважават един друг. Където те са партньори и съюзници.
Той изсумтя.
– Ти си трезва и говориш повече глупости, отколкото аз, когато съм пиян.
Страйдър отметна косата от врата си, където ужасен белег се извиваше по гърба му. Сигурно е било много болезнено, когато го е получил.
– Виждаш ли това?
– Да – каза тя, проследявайки изпъкналата, избеляла кожа с върха на пръста си.
Тя наблюдаваше, докато студени тръпки се спуснаха по врата на Страйдър, но те изобщо не притъпиха яростта в очите му.
– Баща ми ми даде това, когато се опитах да го спра да не убие майка ми. Обърна се към мен и каза, че не съм му син.
Гласът на Страйдър беше празен, докато ѝ разказваше, сякаш за някой друг и все пак, докато тя гледаше в очите му, съзря мъката, която прикриваше. Скръбта.
– Още мога да видя омразата на лицето му, докато ме обявяваше за нечестно, безполезно копеле.
Кристалният му поглед се спря върху нейния и я изгори със силната си искреност.
– Знаеш ли, аз съм. Кит не ми е наполовина брат. Ние сме пълни братя.
Неговото признание я зашемети.
– Той знае ли?
Страйдър поклати глава.
– Заклех се на майка ми, че никога няма да изрека дума за това на никой. И не съм, досега. Точно заради това земите и титлата на Блекмор не означават нищо за мен. Те не са наистина мои.