Тя беше сигурна, че щеше да бъде добър баща точно какъвто беше и нейният.
Но с тази мисъл дойде горчивото напомняне за това, какво се беше случило с баща ѝ. Страйдър имаше дори повече врагове, които вероятно биха се насладили на идеята да забият нож между ребрата му, щом им обърнеше гръб. Думите на стража проехтяха в ушите ѝ.
Инстинктивно тя се дръпна от Страйдър.
– Роуина?
– Прости ми – каза тя, прогонвайки тези мисли от ума си.
– Какво има?
– Нищо.
Той повдигна брадичката ѝ, докато тя погледна в очите му.
– Кажи ми.
– Просто си спомних смъртта на баща ми. Враг беше платил на един от неговите мъже да го прободе в гръб.
Страйдър се намръщи.
– Баща ми беше близък приятел на Хенри – тихо каза тя. – Както добре знаеш, има благородници, които не харесват никой, който е по-близък до краля, отколкото са те и са повече от склонни да платят щедро, за да се отърват от конкуренцията.
Той огледа заобикалящите ги каменни стени, сякаш враговете бяха там с тях сега. Всъщност беше по-вероятно един от тях да беше онзи, който бе уредил да обвинят Страйдър в убийството от предишната нощ.
– Да. Злото изобилства.
– Страх ме е, че един ден подобно нещо ще се случи и на теб.
Мислите на Страйдър се насочиха към последния път, когато беше в Англия със Саймън. Беше истина, че някой се бе опитал да го убие.
Точно колко асасини имаше там? Досега не беше мислил много за опитите за покушение върху него. Както Роуина беше посочила, изобилстваше от ревниви придворни. Никога не беше считал, че опитите за отнемане на живота му са свързани с позицията в Братството.
Но сега, след като премисли, покушенията бяха започнали три години след освобождението му. Разбира се, толкова време му беше отнело, за да стане кралски шампион...
Съвпадение?
Или беше отнело толкова време на сарацините да обучат и изпратят асасините си?
Тази мисъл го смрази, но не искаше да мисли за това сега.
Роуина беше с него. Нежният ѝ, деликатен аромат. Топлото ѝ докосване. Тя беше всичко, за което искаше да мисли.
Седна долу на сламеника и облегна гръб на стената. Протягайки ръка към нея, той я дръпна в скута си, в секундата, в която тя я пое.
Роуина положи глава на гърдите му, докато се прегръщаха в килията. Той я държеше тихо, оставяйки аромата и мекотата ѝ да го залеят. Прокара ръка през косата ѝ, докато тя не погледна към него с доверчивите си зелени очи.
Това беше толкова спокоен момент. Един от малкото в живота му. Кой би си помислил, че жена, известна с омразата си към рицарите, ще е причината за това.
Беше почти смехотворно.
– Надявам се, че ще получиш свободата си, Роуина – въздъхна той тихо.
– Аз се надявам, че няма да те обесят.
Той се засмя половинчато на това.
– Не се безпокой. Мъжете ми никога няма да го позволят.
– Какво могат да направят те?
– Положили сме клетва да пазим гърбовете си един на друг. Ако всичко друго се провали, те ще ме измъкнат оттук.
Погледът ѝ стана замечтан при мисълта за бягството му.
– Къде ще отидете?
– Нямам идея. Обратно на Континента. Ще живеем като циганите, забогатявайки по турнирите като свободни рицари.
Тя въздъхна замислено.
– Ах, истинска свобода. Ще ми хареса да я опозная някой ден.
– Тогава ела с нас.
Роуина погледна към него. Сърцето и надеждите ѝ изпълваха погледа ѝ.
– Изкушавате ме дори за още по-голямо безумие, Страйдър, лорд Блекмор. Но не мога да напусна дома си, без значение колко ми се иска. Чичо ми ще бъде съкрушен, ако изчезна. Той още не се е възстановил от последното ми приключение, а аз отидох само за да остана с братовчедка ми Камила в Нормандия – тя поклати глава. – Дори да имам смелостта да напусна пак, какво ще правиш с някой като мен?
Той ѝ отправи дяволита, очарователна усмивка.
– Мога да се сетя за много неща, които бих желал да правя с теб.
Лицето ѝ стана яркочервено.
– Бях сериозна.
– Като и аз.
Тя остана потънала в мисли за няколко секунди, а той наблюдаваше как по лицето ѝ се разля безпокойство.
– Ще бъде лесно да напусна, нали? Само да взема лютнята си и да опаковам няколко принадлежности и след това да тръгна. Но не е. Чичо ми няма наследници, а аз съм сигурна, че Хенри ще конфискува земите ни и ще ги даде на друг благородник.
– Да, ще го направи.
Тя въздъхна.
– Така че за мен няма наистина изход, нали? Ще трябва евентуално да се омъжа.
– Може би има. Можем да дадем на Хенри това, което иска. Брак между двама ни, който ще ни освободи.