Той присви устни погнусено.
– Ти си като дете, питащо за дъгата.
Думите разпалиха гнева ѝ.
– Така ли? Няма нищо детинско в желанието да бъдеш обичан.
Страйдър искаше да я удуши заради неспособността ѝ да види причината. Женитбата им беше единственото практично нещо, което можеха да направят. Бяха достатъчно съвместими, а той се съмняваше, че някога ще намери жена, която да го привлича по-силно. Щеше да бъде чудесна и забележителна булка, ако се откажеше от настоящата си лудост, която я караше да търси невъзможното.
Роуина постави длан на бузата му.
– Оценявам това, което ми предлагаш, Страйдър. Наистина. Но аз искам мечта и няма да се задоволя с нищо по-малко от това.
– А ако Хенри те насили?
Очите ѝ потъмняха и станаха тъжни.
– Ще бъда нещастна през остатъка от живота си. Но дотогава ще отстоявам убежденията си, и ще вярвам, че някъде има нещо по-добро за мен от повърхностния брак, който споделяха родителите ми.
Той подтисна нетърпението си и отново ѝ се възхити за това, че не се влияеше толкова лесно от аргументите на другите. Ако уважаваше нещо в живота, това беше някой, който стои зад убежденията си и ги отстоява.
– Тогава се надявам да откриеш тази велика любов, която търсиш и че ще се случи, преди да е станало прекалено късно.
Вратата се отвори, за да се покаже главния секретар, който стоеше и ги наблюдаваше.
– Елате, милейди – строго нареди той. – Неприлично е да останете тук без придружител.
Роуина се вцепени в прегръдката му.
– Но кралицата...
– Заповедите ми са от самия крал. Трябва да си вървите.
Роуина прехапа устни при мисълта да остави Страйдър сам в килията. Спомни си паниката на лицето му, когато беше влязла първоначално.
– Вървете, милейди – каза Страйдър, побутвайки я към главния секретар.
– Не мога да те оставя тук.
Погледът му омекна, докато проследяваше линията на челюстта ѝ с грубите си пръсти.
– Аз съм голям мъж. Ще съм добре сам. Повярвай ми, преживял съм кошмар години наред. Тази малка килия е нищо.
Дори и така тя видя несигурността в кристално сините му очи.
– Ще се върна веднага след като говоря с Хенри.
Страйдър взе ръката ѝ в своята и положи най-нежната целувка върху дланта ѝ.
– Благодаря ти, Роуина. За утехата.
Тя наклони глава към него и неохотно издърпа ръката си. Той стисна за последно дланта ѝ, преди да я пусне.
– Ще се върна, Страйдър.
Той кимна, когато главният секретар взе ръката ѝ и я изведе извън килията му.
Сърцето му заседна в гърлото, щом вратата се затръшна, затваряйки го в малкото пространство сам. Само утехата от аромата на Роуина върху кожата му запазваше разсъдъка му цял.
Образът на лицето ѝ му даваше силата и смелостта, от които се нуждаеше, за да понесе ужаса от четирите стени, които го заграждаха: силата, от която се нуждаеше, за да се бори с демоните на миналото, които се опитваха да го разкъсат.
Страйдър погледна към прозореца, разположен високо над главата му. Мъжете му щяха да намерят асасина. Имаше вяра в тях.
Точно както имаше доверие в Роуина. Тя щеше да се върне. А дотогава щеше да се съсредоточи върху нея, и нямаше да позволи миналото да го победи.
– Какво имате предвид, че не мога да го видя отново, Ваше Величество? – попита Роуина.
Цялото ѝ тяло се тресеше от гнева ѝ към отказа на крал Хенри на молбата ѝ да остане със Страйдър.
В противоречие с обичайния си навик тя беше отделила цял час, за да се облече подходящо, преди да поиска аудиенция с краля. Хенри никога не изглеждаше благосклонен към хора, който не му оказваха уважение и тя беше отделила голямо внимание на появата си.
Без да се споменава, че беше изгубила още четири часа да чака отвън пред покоите му в малка стая заедно с други благородници, искащи да говорят с него.
През цялото това време Страйдър чакаше сам в килията си. Това беше достатъчно, за да пожелае да смаже краля от бой заради жестокостта му.
– Казахме ти, лейди Роуина, неприлично е за теб да посещаваш мъж, докато е заключен в тъмницата заради подозрение в убийство.
– Но той е невинен! – протестира тя, опитвайки се да смекчи част от яростта в гласа си.
Очите на Хенри потъмняха предупредително.
– Ние не знаем това. Сега има двама свидетели, които са го видели да напуска местата и на двете убийства, без да споменаваме доказателството за туниката му в ръката на мъртвеца.
Роуина погледна към Елеонор, но кралицата отказа да срещне погледа ѝ.
Как можеше да причиняват това на Страйдър? Не разбираха ли степента на жестокостта си?