– Кой е този човек? – попита тя. – Който има смелост да влиза и излиза от палатката на Страйдър?
– Не знам, но по-добре да го намерим скоро. Иначе някой друг ще плати най-ужасната цена за нашата некомпетентност.
Водолея спря, след като препрочете бележката, която беше откраднал от палатката на Страйдър.
– Такъв глупак съм – въздъхна той, докато изучаваше текста.
Почеркът беше плавен и елегантен.
От женска ръка.
През всичкото това време беше предполагал, че Чакала или Скорпиона, както него, ще са мъже. Трябваше да се досети. Точно както трябваше да разпознае лицето ѝ по-рано.
Макар че, ако трябваше да бъде честен, хората, които го бяха пленили, не ги бяха събирали често заедно. Само на определени пирове и празненства, където трябваше да изпълняват номера за благото на другите...
Стомахът му отново се присви, когато гневът го сграбчи отново. Някак си щеше да се отплати на похитителите заради жестокостта им.
Той прекоси двора мълчаливо и влезе в замъка с една-единствена посока в ума. Надяваше се единствено, че другият асасин ще е сам, за да може да се изправи срещу нея.
Когато достигна вратата на покоите ѝ, тя излезе от там с три от приятелките си. Водолея отстъпи бързо назад в сенките, преди да го видят.
Проклятие. Не смееше да я приближи точно сега. Не и когато приятелките ѝ можеха да ги чуят.
Убий или умри...
Рано или късно щеше да се окаже сама. Тогава двамата щяха да проведат хубав, дълъг разговор.
Натъжени и напълно изгубили вяра, Роуина и Зенобия си запроправяха път в залата, която беше пълна с благородници, които все още не можеха да намерят друга тема за разговор от това, кога Страйдър ще си плати за животите, които беше отнел.
Защо не можеха да намерят онзи, който бе отговорен?
Но търсеха игла в купа сено. Заради турнира в Хексъм имаше близо две хиляди души.
Две хиляди.
Всеки можеше да е убиецът. Ковач, рицар, менестрел...
Роуина спря по средата на крачката, когато я осени нова мисъл.
– Зенобия, когато пристигнахте, ти ми каза, че хората ти тренират жени за битка. Не е ли така?
– Да.
Умът ѝ се замая от нова теория.
– Възможно ли е нашият убиец да е жена, а не мъж?
Тъжен поглед се появи на лицето на Зенобия. Без да продума, тя се обърна обратно и излезе от замъка.
Роуина забърза след нея.
– Зенобия?
Тя не спря. Вместо това запази гневния си, бърз ход.
– Ние сме такива глупаци! – рязко каза тя. – Защо никой от нас не помисли за това преди?
– Тогава съм права?
– Да, Роуина, най-вероятно си права. В действителност това има перфектен смисъл. Кой по-лесно може да влезе в палатката на рицар и да пререже гърлото му? Жена лесно може да излъже мъж. Ще е последният човек, за когото да заподозре, че е там, да го убие.
Част от Роуина искаше да извика триумфално, а останалата се чувстваше ужасно. Бяха изгубили скъпоценно време да търсят грешния човек.
Без да споменаваме, че се разтрепери от мисълта, че една от придворните дами има нещо общо с такава ужасна дейност.
Зенобия не спря, докато не намериха мъжете на арената. Назир, облечен като един от мъжете на Страйдър, стоеше с Кристиан и Свен. Назир и Свен изглеждаха сякаш са се упражнявали с мечове преди Кристиан да се присъедини към тях.
– Търсим жена – каза Зенобия, прекъсвайки разговора им.
Кристиан се намръщи.
– Какво? – попита Свен с втрещено изражение.
Назир каза нещо, което прозвуча като проклятие на арабски.
– Роуина направи връзката – каза Зенобия.
Ченето на Свен отново увисна, преди да се надсмее на хрумването им.
– Нашият убиец е жена?
– Кой по-лесно би могъл да ни убие в съня ни? – спокойно попита Кристиан.
– Бележката – добави Назир. – Помните ли какво пишеше? „Не всички се завърнахме”. Сирил беше един от мъжете, които слязоха долу в специалното крило на затвора. Помните ли какво каза онази нощ?
– Че никой не е оцелял – отвърна Кристиан с тежък глас. – Мъжете казаха, че или са мъртви или липсват.
– Какво специално крило? – попита Роуина.
Свен беше онзи, който отговори и думите му я ужасиха.
– Онова, в което сарацините държаха курвите си.
– Те не бяха курви – сопна се Кристиан, лицето му внезапно почервеня от гняв. – Това бяха жени, които са били пленени и няколко малки момчета.
Чувствайки се зле от новините, Роуина покри уста с длан. Сълзи изпълниха очите ѝ.
– Не са били освободени?
Мъжете изглеждаха още по-зле, отколкото се чувстваше тя.
– Иска ми се аз самият да бях убил Сирил – изръмжа Кристиан.
Назир присви устни.