– И все пак...
Назир вдигна ръка, за да ги прекъсне.
– Нека се върнем обратно към проблема, милейди и Абате. Защо Страйдър няма да се бие с този мъж?
Кристиан беше онзи, който отговори.
– Защото Деймиън носи два белега от сарацини на лицето си. По един през всяка от скулите му.
Зенобия пребледня.
Назир прокле.
– Какви белези? – попита Роуина. – Никой никога не е виждал лицето на Деймиън. Той винаги е с роба, когато е пред хора.
– Аз съм ги виждал – каза Свен. – Само веднъж, когато той загуби шлема си по средата на една тренировка. Те са някакъв вид надпис на арабски, но не успях да ги прочета.
– Те са белези на роб – тихо обясни Зенобия.
– Да – съгласи се Кристиан. – Деймиън мрази Страйдър с изгаряща страст. Той вини него за факта, че са били пленени.
– Страйдър е оставил да ги пленят – каза Вал с плътен глас. – Точно заради това никога няма да се бие с Деймиън. Той се обвинява за онова, което се е случило на мъжа.
– Не, не е било вина на Страйдър – опроверга го Кристиан. – Говори с Рейвън или Саймън, които са били там. Деймиън е бил причината да ги пленят. Страйдър е поел вината и я носи оттогава насам. Според Саймън, проблемът на Деймиън е и винаги е бил, че е излишен принц и жадува за свое собствено парче власт. Веднъж, когато били в Светите земи, той възнегодувал срещу властта на Страйдър и един ден, в опит да се докаже, той ги повел срещу отряда на сарацините, които ги пленили. Страйдър повел останалите, за да спасят Деймиън и всички свършили пленени или мъртви.
Тишината се настани между тях, докато всеки обмисляше последиците от това Страйдър да се изправи срещу мъж, към когото изпитваше съжаление и вина.
– Кога трябва да се бият? – Назир попита Вал.
– На следващия ден, на зазоряване.
Тежестта на това изявление падна тежко между тях.
Роуина стоеше тихо, докато обмисляше какво трябва да направят. Също като неговите мъже, тя не се съмняваше, че Страйдър ще откаже да нарани Деймиън.
Докато те стояха по средата на деня в тих размисъл, Кит се присъедини към групата им, лицето му беше мрачно.
– От вида ви ще приема, че сте чули за изпитанието?
Назир и Кристиан кимнаха.
– Някакви идеи какво трябва да направим? – попита Свен.
– Да убием Деймиън – каза Назир.
Кристиан се присмя.
– Не можем да направим това.
– Със сигурност можеш – каза Свен. – Ти не си свързан с него и никой от Франция или Англия никога не е бил способен да победи страната ти.
Кристиан беше слисан.
– Никога не бих могъл да убия хладнокръвно човек.
– Назир? – попита Свен. – Ти си нашият пясъчен демон. Защо ти не тръгнеш след него?
Назир завъртя очи.
– Аз ще го убия – предложи Вал. – Мога да го предизвикам тази нощ, докато вечеряме.
Свен поклати глава.
– Не, не можеш. Виждал съм мъжа да тренира. Добър си, Вал, но той е по-добър.
– Тогава го убийте в залата.
Те всички погледнаха Кит с повдигнати вежди, който беше проговорил със смъртоносен тон.
– Може да минете зад него, да се престорите, че се спъвате и тогава да го прободете отзад право в сърцето. По времето, когато всички осъзнаят, че е смъртоносно ранен, може да сте вън от залата и обратно в палатката си.
Назир и Зенобия си размениха озадачени погледи.
– Откъде знаеш за това?
– Аз съм менестрел. Това е често срещан начин да се справиш с враговете.
– Аз не знаех за това – отбеляза Роуина.
Кит сви рамене.
– Ти не пътуваш с менестрели, които пишат за война. – Очите му придобиха странен блясък. – Представи си какво е да прободеш някой, който не го очаква. Погледът на ужас и уважение в техните очи, докато гледат към теб, знаейки че все пак не си чак толкова слаб и безполезен. Усещането за последната им глътка дъх върху бузата ти, преди да паднат в краката ти.
Лошо усещане мина през Роуина.
– Кит?
Той я погледна простодушно.
– Да?
– Има ли нещо, което искаш да ни кажеш?
Той премигна невинно.
– Не, защо да има? Само повтарям това, което съм чувал другите да говорят.
Все пак продължаваше да има неудобна неловкост между тях, докато всеки преценяваше Кит отново.
Можеше ли Кит...?
Не, реши Роуина. Не беше присъщо за него да отнема живот.
Тя беше сигурна в това. И дори да беше, никога нямаше да позволи Страйдър да плати за престъплението. Обичаше прекалено много брат си за това.
Това беше глупава мисъл. Сега умът ѝ се хващаше за всяка сламка. Освен това тя напълно вярваше, че асасинът е жена. Имаше повече смисъл от това да е Кит. Рицарите изпитваха дори по-малко уважение към него, отколкото към Роуина. Никой от тях нямаше да го приветства в палатката си, а Кит никога не би набедил брат си.