– Извинете ме?
– Никога не се извинявай, Роуина. Унизително е.
Тя се опита да се дръпне, но той сграбчи ръката ѝ и я задържа близо до себе си.
Засмя се мрачно на опитите ѝ да се освободи.
– Няма да си помогнеш, като се бориш с мен, Роуина. Знам всичко за теб и онова копеле. Какво правехте двамата тази сутрин, докато се чувствахте в безопасност в килията му. Кой мислите, че накара Хенри да ви раздели дори след като Елеонор спореше за това?
Тя замръзна при думите му.
– Не знам какво имате предвид.
Хватката му се стегна.
– Разбира се, че знаеш. Без съмнение мечтаеш да го почувстваш в себе си отново дори докато ме гледаш.
Тя се помъчи да се освободи от тираничната му хватка. Как смееше да я държи така!
И все пак той беше на една крачка от два могъщи трона. Никой нямаше да постави под въпрос нищо, което този мъж направеше.
– Шшш – спокойно каза той. Докосването му от твърдо стана успокояващо. – Извини ме за обноските ми. Обикновено не нападам жени, обещавам ти. Просто гневът ми към твоя граф не знае граници. Самото споменаване на името му...
Той я освободи толкова внезапно, че тя в действителност се запрепъва назад от него.
Тъга поглъщаше мъжа. Той сякаш се смаляваше пред очите ѝ.
– Не искай милост или пощада там, където този мъж е засегнат, Роуина. Прекарал съм прекалено много часове от живота си, искайки смъртта му.
– Защо? Какво ви е направил изобщо?
Той не отговори. Вместо това проговори със смъртоносно спокойствие, от което я побиха тръпки.
– Вашата тайна е в безопасност с мен, милейди. Няма да кажа на никого това, което знам за вас двамата. Но ще поискам малка награда за мълчанието си.
Тя се подготви за още жестокост.
– И каква е тя?
Той изчака няколко минути, преди да проговори, и когато го направи, тонът му беше толкова нисък, че тя едва го чу.
– Ако все още вярвате в Бог, тогава кажете една молитва за мен. Той отдавна престана да обръща внимание на молбите ми.
Роуина нямаше как да е по-зашеметена.
– Стража – извика силно Деймиън.
Вратата отвън се отвори незабавно.
– Отведете дамата в безопасност до чичо ѝ.
– Но, милорд...
– Не, Роуина – студено каза той. – Утре самият Бог ще реши съдбата на мъжа. Аз само се надявам, че ще съм инструментът, който най-накрая ще отърве земята от неговата зараза.
Роуина почти не спа. Прекара цялата нощ, въртейки се в леглото, докато думите на Деймиън и омразата му се въртяха из ума ѝ.
Знаеше ли Страйдър с кого щеше да се бие? Беше ли му казал някой злонамерено?
Какво щеше да направи? Но тя знаеше. Никога нямаше да убие мъж, заради чието нараняване се обвиняваше.
Роуина се събуди точно преди да изгрее слънцето, заедно с придворните си дами. Те също бяха прекарали неспокойна нощ и също като останалата част от двора искаха да станат свидетели на изпитанието на лорд Страйдър.
Роуина забърза към арената, но докато дамите ѝ заемаха места на трибуните, които бяха издигнати заради турнира, тя се промъкна зад палатката на Страйдър, където беше отведен графът, за да сложи бронята си.
Имаше повече от дузина стражи около палатката и когато тя приближи, капитанът я спря.
– Той няма право на посетители.
– Моля ви – примоли му се настойчиво тя. – Искам да му кажа само една дума.
– Имай сърце, Босуел – каза друг страж. – Мъжът може да умре тази сутрин.
Капитанът се замисли.
– Пусни я за момент – подтикна го друг. – Той има само няколко минути, преди да започнат. Остави го да напусне този свят със спомена за лицето на хубава девойка.
Лицето на капитана стана сурово, когато я погледна.
– Само момент, така че по-добре да побързате.
Роуина го целуна целомъдрено по брадясалата страна, преди да се втурне в палатката.
Тя спря рязко.
Страйдър стоеше с гръб към нея, докато Кит затягаше връзките на ризницата му. Никога не беше виждала двама мъже, които да изглеждат по-мрачни.
– Все още съм на мнение, че трябваше да приемеш предложението за бягство на Кристиан.
– Няма да бягам, Кит, знаеш това. Мога да се справя с всеки френски шампион.
Кит погледна покрай Страйдър и я видя. Той спря, после освободи брат си.
Рицарят се обърна и погледите им веднага се впиха един в друг, а тя почувства студ да минава през нея.
Кит застана между тях. Той не знае, че е Деймиън. Произнесе безмълвно тези думи към нея.
Роуина се прекръсти и се замоли бронята на Деймиън да го прикрива така, че Страйдър никога да не научи срещу кого се е изправил.
– Ще изчакам навън – каза Кит и ги остави насаме.
Роуина беше поразена да види, че Страйдър изглежда забележително във форма и бдителен толкова рано. Преди да успее да се спре, тя се хвърли в прегръдката му и го притисна здраво.