Страйдър затвори очи и вдъхна сладкия аромат от косата ѝ. За пръв път в живота си мразеше ризницата, която му пречеше да почувства меките извивки, които бяха притиснати към него.
През цялата дълга нощ всичко, което беше правил, бе да мечтае за нея. Да мечтае за вкуса на устните ѝ, да почувства ръцете ѝ върху плътта си.
Сега не изгуби време и наведе глава, за да плени тази уста, която преследваше сънищата му. Изръмжа, когато усети вкуса ѝ и почувства ръката ѝ да стиска косата му.
Той прокара ръце надолу по гърба ѝ, дланите му я обхванаха и я притиснаха още по-близо до него. Искаше да бъде в нея толкова силно, че правеше всичко възможно да не разкъса бронята от тялото си и да я вземе.
Но нямаше достатъчно време за това.
– Най-сладка Роуина – промърмори той срещу устните ѝ. – Благодаря ти, че дойде.
Роуина почувства сълзи да се събират в очите ѝ при думите му.
– Мислеше си, че няма да дойда?
– Не мислех, че ще ти позволят.
Тя му се подсмихна.
– Откога следвам заповедите на другите?
Той се засмя на това и я стисна толкова здраво, че тя извика.
– Извинявай?
Роуина кимна, след което издърпа една от панделките от косата си.
– Какво правиш? – попита той, когато тя я уви около бицепса му.
– Нещо за спомен за вас, милорд. Което да ви донесе късмет.
Той беше смирен от дара ѝ.
– Ти, която нямаш никакво уважение към войната, ми предлагаш нещо такова?
Тя погледна нагоре, а погледът ѝ беше изпепеляващ и искрен.
– Да, Страйдър. Ще видя справедливостта да възтържествува тази сутрин и ти ще бъдеш свободен, така ще ми осигуриш моето право да си избера съпруг.
Той изсумтя на това.
– А аз си мислех, че имаш по-благородни причини за действията си.
Тя се протегна и постави длан на страната му.
– Само те дразня. Не искам нищо да ти се случи днес. Ако се случи така, че умреш, страхувам се, че ще съм много ядосана.
– Не толкова, колкото ще бъда аз – пошегува се той на свой ред. – Освен това продължавам да казвам на всички, че не ме е страх. Нямам равен на бойното поле.
Някой прочисти гърло.
Роуина погледна през рамо и видя капитана да стои на входа.
– Време е.
Страйдър наведе глава. Тръгна напред, но преди да направи крачка, Роуина го дръпна обратно към себе си.
Целуна го бързо по устните.
– Пожелавам ти силата на Херкулес.
Той повдигна ръката ѝ до устните си и положи нежна целувка върху дланта ѝ.
– Ще се видим ей сега.
Роуина кимна, докато капитанът мина по-напред, за да го поведе към арената.
Тя последва мъжете, след това зае собственото си място сред дамите си на трибуната.
– Ето те – каза Елизабет, когато седна до нея. – Започнахме да се притесняваме, че нещо ти се е случило.
Страйдър влезе на арената, която беше заобиколена от стрелци, в случай че решеше да избяга. Не че той щеше да го направи, но това беше обичайно предвид обстоятелствата.
Два меча бяха държани от официални лица в центъра на арената. Всичко, което чакаше, бе приближаването на френския шампион, за го предизвика.
Почти се засмя на мисълта.
Но в момента, в който видя противника си на полето, смехът му замря. Всъщност цялото му тяло се вкочани при вида на френския кралски жакет върху златната броня. И макар че лицето на мъжа беше покрито от най-хубавия му шлем, той го позна веднага.
Това беше Деймиън Сейнт Сиър.
Страйдър изруга.
– Това чувство е напълно споделено – изръмжа Деймиън, когато спря пред него.
Страйдър отново прокле съдбата. Как можеше Хенри да му причини това?
– Не прави това, Деймиън. Преди бяхме приятели, ти и аз.
– А сега сме врагове. Странно е как се обръща съдбата, нали?
Деймиън се протегна за меча си.
– Не те смятам за враг.
Деймиън подхвърли другия меч на Страйдър.
– Тогава си глупак и напълно заслужаваш да умреш.
В момента, в който Страйдър хвана меча си, Деймиън нанесе удар към него. Страйдър едва имаше време да го отблъсне и да се отдръпне от него.
– Не ме карай да те наранявам, Деймиън. Нямам желание да виждам още повече болка, нанесена върху теб.
Деймиън изрева, докато атакуваше с яростта и силата на десет мъже.
Страйдър всъщност трябваше да положи усилие, за да предпази рицаря от нараняване... истинска рядкост. Деймиън не беше научил много през годините, откакто бяха приятели. В онези дни, момчето беше със свободен дух и обичаше шегите.
Най-малкото дете на родителите си, Деймиън беше обичан безумно и от двамата, също както и от по-голямата си сестра – Аликс.
И макар че едва година ги разделяше по възраст, Страйдър винаги бе мислел за Деймиън като за малък брат, който има нужда от защита.