Страйдър погледна настрани, челото му се сбърчи от още по-голямо безпокойство. Кристиан знаеше, че приятелят му обвинява себе си заради това, което се беше случило на Шотландеца по време на пленничеството им.
– Вината не беше твоя.
Кристиан имаше предвид инцидента, при който един от групата им се беше опитал да избяга. Едва шестнадесетгодишно пътят за бягство на момчето беше разкрит, преди някой от тях да бе имал шанса да го използва.
Когато сарацините бяха дошли за един от тях, за да го накажат, Шотландеца беше пристъпил напред, за да поеме вината, знаейки, че онзи, който беше отговорен за това, никога нямаше да преживее наказанието.
Пазачите им бяха измъчвали Шотландеца цели две седмици. Когато той беше върнат в килията им, окото му беше извадено и мъжът беше оставен ужасно обезобразен.
Шотландеца никога вече не беше отново същият, и Страйдър се обвиняваше, че онзи ден самият той не беше поел вината.
– Не можеш да понесеш болката на целия свят, Страйдър. Някои неща просто са писани да се случат.
Рицарят отпи голяма глътка вино, но не каза нищо.
Не трябваше. Двамата се познаваха толкова отдавна, че Кристиан знаеше какво се върти из ума му.
Това, което бяха направили, беше тежко и никога не свършваше. Имаха повече задължения, отколкото можеха да изпълнят и двамата чувстваха отговорност към всеки член на братството им.
Тяхното беше самотен живот.
Да, можеха да имат всяка жена, която превземеше фантазията им, неопитна или някоя опитна, но после какво?
Никой от тях не се нуждаеше или искаше тежестта на съпруга, която да настоява за още повече от скъпоценното им време.
Кристиан носеше на плещите си тежестта на царство, чакащо един ден да предяви претенции към него, но Страйдър... Той имаше демони, които го командваха. Демони, които нямаше да го оставят на мира.
Никога.
Кристиан само се надяваше, че накрая те нямаше да докарат приятеля му до лудост, по начина, по който бяха подлудили бащата на Страйдър.
Беше добре известно на всички, че Джофри от Блекмор беше умрял от собствената си ръка.
Но не и преди да се опита да убие собствения си син.
3 обръсната част от главата при свещеник – Б.пр.
Глава 2
– Трябваше да си там, Роуина.
Роуина де Витри сложи търпелива усмивка на лицето си, докато придворната ѝ дама, Елизабет бърбореше, а прислужниците приготвяха косите и воалите им за предстоящата вечеря. И двете седяха на дървени столове пред отворения прозорец.
– Лорд Страйдър просто изхвърча от палатката си, когато се бяхме отправили към замъка. Само на три крачки от нас, едва облечен.
Елизабет въздъхна драматично, подпирайки лакътя си на тоалетната масичка и гледайки в пространството.
Роуина даде всичко от себе си, да не завърти очи на младежкото поведение на приятелката си. Не се съмняваше, че ако бъде оставена сама, Елизабет щеше да прекара следващата седмица, единствено гледайки през прозореца на будоара си, пропилявайки времето си с мисли за графа.
– Никога не си виждала толкова добре оформен мъж. Блестящата му черна коса беше мокра и капеше по мускулите му и...
Елизабет я прекъсна с друга въздишка.
– Трябваше да видиш гърдите му. Заклевам се, че можеш да забележиш как всеки малък мускул се огъва, докато диша.
Роуина почувства как усмивката ѝ повяхва.
– Да, и съм сигурна, че се огъват много добре, докато намушкват с меч мъж, за да отнемат живота му.
– Разбира се – съгласи се Елизабет, изправяйки се, за да може прислужничката ѝ да навие плитките около главата ѝ и да ги забоде. – От всички разкази изглежда, че той е най-свирепият рицар в целия християнски свят. Защо иначе ще бъде наречен кралски шампион?
– Защо иначе наистина – прошепна Роуина, след което стисна зъби.
Рицари. Колко много мразеше тях и всичко, което означаваха. За нея нямаше нищо възхитително в битка или смърт.
Как може истински мъж да изпитва гордост, докато сее страдание и мъка?
Откакто беше получила новините на единадесетгодишна възраст, че обичният ѝ баща е паднал в битка, беше презряла войната и тези, които вземаха участие в нея. За разлика от приятелките си, тя не припадаше, когато се изправеше срещу доставчиците на смърт. Не, държеше се на разстояние от тях.
Пожелаваше на всички им да хванат сифилис.
В сърцето си търсеше благороден мъж. Такъв, който е мил към останалите и който можеше да прояви състрадание без страх, че това ще го направи слаб.
„Намери мъж, който ще те обича, малчо. Такъв, който ще бъде достоен за твоята привързаност. Не позволявай на никой мъж да те има само защото притежаваш земя. По-добре да дам всичко на Хенри, отколкото да оставя момичето ми да страда. Животът е твърде кратък за всички нас и аз искам да се наслаждаваш на всеки ден от него.”