– Чуваш ли ме?
Страйдър поклати глава, за да я проясни от миналото, когато осъзна, че приятелите му му задават множество въпроси.
– Аз съм...
Той не завърши мисълта си. Не можеше. Не и докато се съмняваше за всичко относно себе си и семейството си.
Кит никога не говореше за миналото. Никога. След нощта, в която Страйдър го беше намерил в Кентърбъри, брат му отказваше да говори за годините, в които бяха разделени.
Но все пак Кит никога не говореше много за нищо лично. Имайки се предвид болката от собственото му минало, Страйдър никога не го беше притискал по този въпрос.
– Деймиън излъга.
– За какво?
Страйдър не беше осъзнал, че е проговорил на глас, докато Назир не му зададе въпроса.
– Нищо – каза той, отправяйки се към леглото си.
Докато лягаше на него, Роуина и Зенобия се присъединиха към тях.
Роуина се втурна към него и избута ръката му от превръзката, за да може да види раната.
Страйдър затвори очи и прие утехата от усещането на ръцете ѝ върху студената си плът. Прие утехата от загрижеността, която видя в зелените ѝ очи.
Тя беше прекрасна в притеснението си за него.
Несъзнателно той се протегна и прокара ръка през дългата ѝ руса коса, оставяйки я да се увие колко пръстите му. Това незабавно облекчи страховете вътре в него. Ужасът, че може би е оставил собствения си обичен брат в земята на враговете им.
– Имам нужда от купа с вино и конец – каза тя на Назир. – Раната трябва да се зашие.
Тогава тя погледна към Страйдър и нещо вътре в него се разби на парчета. Никога никоя жена не бе имала такъв израз на лицето си, когато беше гледала към него. Незабавно се възбуди. Цялото му тяло за разгоря от нуждата да вкуси устните ѝ дори когато раните му го боляха.
– Мисля, че е объркан от онзи удар по главата – каза Свен зад тях. – Погледнете го.
– Да – съгласи се Вал. – Умът му не е такъв, какъвто трябва да е. Вероятно трябва да му набием обратно малко разум.
Страйдър не го беше грижа какво мислеха мъжете му. Умът му не беше объркан. Беше ясен. Идеално ясен.
За пръв път в живота си, той разбра малко от онова, което баща му беше изпитвал към майка му. Разбра желанието просто да седне и да наблюдава жена да върши най-простите неща, докато той жадува за нея.
Но това не променяше нищо.
Деймиън. Водолея. Кит. Неговите мъже. Те бяха това, заради което живееше. Те му напомняха всекидневно защо никога няма да може да се обвърже за земите си. Докато имаше дете, което да страда, той трябваше да направи онова, което може, за да види това дете у дома.
Никога нямаше да почива. Никога.
Без значение колко много сърцето му жадуваше за друго.
Той откъсна погледа си от Роуина и намери Кит да стои зад хората му. Сурова гримаса беше сбърчила челото на брат му.
През цялото време, когато беше в затвора, Водолея отказваше да говори за семейството си. Не беше казал нищо лично. Нито дори как е бил пленен.
Всичко, което детето искаше, беше да се прибере у дома.
Можеше ли това момче наистина да бъде Кит?
Брат му беше бездомен, когато Страйдър го беше намерил. Техният полубрат, Майкъл, не беше казал нищо освен това, че Кит се е завърнал и след това го беше изхвърлил. По онова време Блекмор беше прекалено ядосан, за да попита откъде се е завърнал Кит.
Сега му се искаше да го беше направил.
Нямаше белези върху ръцете на брат му. Не и такива, които бяха жигосани върху ръцете на хората от Братството.
Не. Кит не можеше да бъде Водолея. Брат му го обичаше. В това не се съмняваше изобщо. Деймиън беше предрекъл, че Водолея го мрази и момчето имаше пълно право на това.
Но върху лицето на Кит нямаше омраза, докато брат му го наблюдаваше. Само притеснение се забелязваше в сините му очи.
Деймиън беше посадил това семе само за да го нарани. Да го отслаби. Дори като дете, приятелят му винаги знаеше как да нарани най-добре с езика си.
Изговарянето на нещо не го правеше истина.
– Страйдър?
Той върна погледа си върху Роуина, която го наблюдаваше съсредоточено.
– Добре ли си?
– Да – отвърна той, усмихна ѝ се леко, докато отпускаше ръката си да падне далеч от косата ѝ. – Не очаквах да срещна Деймиън в този двубой.
Вал побутна Свен.
– Казах ти, че трябва да го предупредим.
– Не, не го каза! – рязко му отговори Свен.
– Благодаря за това, че следите за интересите ми – каза Страйдър на хората си. – Но в бъдеще, ще оценя леко предупреждение по такива въпроси.
Всички изглеждаха виновни.
– Но нямаше никаква вреда. Нека не мислим повече за това.
Свен и Вал кимнаха и напуснаха палатката, докато Роуина се зае да шие раната му.
Мръщейки се заради болката, Страйдър наблюдаваше деликатните ѝ шевове. Тя направи всичко възможно, да не го нарани повече, отколкото беше необходимо.