И това беше нещото, което най-много обичаше в него.
– Искам да спечелиш войната, която водиш.
Страйдър целуна устните ѝ, след което излезе от нея. Той се мръдна настрани, така че тя да легне до него върху тясното легло. Прегърна я нежно, докато ги покриваше с одеялото.
– И аз искам ти да спечелиш твоите, Роуина. Иска ми се желанието за мир да е толкова просто, както пееш в песните си.
Роуина погледна надолу към мястото, където бяха раните му, червени и подути. Болеше я заради него. Точно както я болеше за нея.
– Тогава какво трябва да направим?
– Трябва да се избягваме един друг колкото е възможно повече.
Сълзи напълниха очите ѝ, когато забеляза безжизнеността в неговите. Последното нещо, което искаше, бе да не го вижда.
– А турнирът? Ако спечелиш, ще трябва да се ожениш за мен. Как ще спечелиш музикалното състезание, ако не се виждаме?
– Мога да накарам Кит да ме научи на нещо, за да спечеля твоето състезание. Ще имате вашата свобода на избор, милейди. Кълна се.
А какво, ако аз искам теб? Тя преглътна неочакваната бучка в гърлото си. Ако имаше избор, това щеше да бъде единственото нещо, което би поискала.
Единственият съпруг, когото би желала.
Но това беше капризна мечта и тя много добре го знаеше. Страйдър от Блекмор беше извън досега на всяка дама. Докато търсенето му го привикваше, той никога нямаше да се установи.
– Много добре тогава.
Роуина се насили да се изправи и оправи дрехите си. Ако не можеха да се виждат повече, нямаше нужда да измъчва когото и да било от тях.
Беше по-добре да напусне сега, докато почти можеше да понесе мисълта.
Макар че, ако беше честна, болката в гърдите ѝ беше наистина непоносима. Болеше и я разсичаше. Не искаше да го напуска, но точно както той беше казал, тя разбираше защо беше необходимо.
Само се надяваше силната болка вътре в нея евентуално да намалее. Може би дори някой ден щеше да намери друг, когото да обича...
Не, никога нямаше да има друг, който да означава толкова много за нея, колкото Страйдър. Но някои неща не бяха писани да се случат и тяхната връзка беше едно от тях.
Страйдър се стегна срещу внезапния студ, обхванал тялото му, когато тя се отдръпна от него. Така беше най-добре, но въпреки това душата му крещеше да я задържи.
Тогава той направи най-тежкото нещо, което беше правил в живота си. Наблюдаваше я как напуска палатката му.
Притисна ръка към очите си и прокле тихо. Как се беше случило това? Как така беше позволил подхлъзването на една опърничава жена да се превърне в едно шеметно промъкване в добре пазеното му сърце?
И все пак тя не беше опърничава. Ако беше такава, никога нямаше да го завладее толкова майсторски. Беше просто жена с огромни убеждения. Смела, умна и решителна. Всички черти, които той почиташе.
А сега си беше отишла.
Болка, каквато никога не беше познавал, превзе сърцето му.
– Ти трябва да си най-големият глупак в целия християнски свят – каза Зенобия, докато влизаше в палатката му. – Не, ти си най-големият глупак в целия свят.
Без да открива очите си, той изръмжа към нея.
– Остави ме на мира, Зен. Нямам достатъчно търпения за теб в момента.
– Добре, след като и аз нямам към теб. Никога не съм търпяла глупостите с удоволствие.
За негово пълно удивление тя пристъпи към него и го удари по здравите му ребра.
Страйдър се намръщи на неочакваната болка и махна ръката си, за да може да погледне към нея.
– Какво правиш?
– Бъди благодарен, че си ранен. Само това ме спира да не взема меча си и да ти дам пердаха, който заслужаваш.
Той изсумтя на заплахата ѝ.
– Ще трябва някой повече от теб, за да ме нарани.
– Може би, но не и с гнева, който изпитвам в момента. Как можа да позволиш на Роуина да те напусне?
Вътрешностите му се свиха от мисълта, въпреки че с ума си разбираше причината.
– Така е най-добре.
Тя го удари отново.
– Да не си полудяла? – попита той, потривайки ребрата си.
– Не, но ми се струва, че ти си. Обичаш тази жена. Защо тогава я отблъскваш?
– Какво знаеш ти за това?
Тя застана с ръце на бедрата си и лицето ѝ изразяваше всяка частица от гнева ѝ към него.
– Знам всичко за това, също както Вал, Свен, Назир и Кристиан. Няма голяма тайна като се има предвид светлината, която излъчват очите ти само от споменаването на името на Роуина. Без да добавяме как я наблюдаваш като гладен вълк, когато тя се доближи до теб.
– Ами! Какви глупости говориш.
Тя завъртя очи към него, след което каза нещо на езика си, което той не успя съвсем да разбере.