– Прасе ли ме нарече?
– Нарекох те твърдоглав шопар.
– Това не е ли излишно?
Тя се помръдна, за да го удари отново, но този път той сграбчи ръката ѝ, преди да успее да го докосне. Вместо това тя ритна с крака си под леглото.
– Оу! – сопна се той, когато го изрита по задника.
– Обичам те като брат, Страйдър, но се кълна, че има моменти, в които мога да те удуша.
– Тогава е добре, че те е грижа за мен. Като се има предвид лечението ти потръпвам от това, какво би ми сторила, ако решиш, че ме мразиш.
Лицето ѝ стана сурово.
– Моли се никога да не разбереш.
Зенобия се обърна и тръгна към изхода. Тя се спря и погледна обратно към него.
– Кажи ми нещо, Страйдър. Когато си твърде стар за турнири, прекалено немощен да носиш меча си и твърде слаб, за да се биеш, кой ще седи до теб в залата, за да ти прави компания?
Той погледна настрани при тези думи. В действителност беше решил да не мисли за такива неща. Ако беше късметлия, нямаше да се налага да се бори с подобна съдба.
Обаче Зенобия не беше в настроение да му позволява каквото ѝ да е отдръпване от тези мисли.
– Не можеш да спреш времето да се движи напред, нито можеш да се пребориш с всеки демон на тази земя. Цял живот бягаш от призраците на родителите си и от страха да не станеш като баща си. Но кажи ми честно, Уидоумейкър, какво щеше да се случи, ако майка ти обичаше баща ти по същия начин, както той нея? Представи си това за момент. Брак, в който двама души живеят и умират един заради друг. И двамата отчаяно влюбени за цял живот.
– Мислиш ли, че това е възможно?
– Саймън живее щастливо. Ти самият ми го каза.
Да. Саймън и Кена наистина бяха щастливи с обета си. Но както беше посочил на Роуина по-рано, те все още бяха младоженци. Това, което имаха, можеше да продължи вечно или да приключи на следващата сутрин.
Без да се споменава факта, че бракът беше намалил предаността на Саймън към Братството.
– Сега Саймън е в Шотландия, завинаги извън нашите услуги.
– Наистина ли? – попита Зенобия, като повдигна вежда. – А какво ще кажеш за младежите, които му изпратихме? Без Кена и Саймън, които да разбират проблемите им и да им помогнат да се приспособят към живота извън затвора, тези деца щяха да са изгубени за нас и семействата си. Невъзстановими. На мен ми изглежда сякаш той служи на нашата кауза по-добре там, където е, отколкото, когато се влачеше след теб.
Страйдър замълча, докато обмисляше чутото. Но не беше само това, което трябваше да премисли.
– Правиш го да звучи толкова просто. Ако взема Роуина като моя съпруга, ще трябва да поема отговорност не само за моите земи, но също така и за нейните. Хенри никога няма да ми позволи свободата да пътувам. Дори сега трябва да се боря, за да го накарам да ми позволи да напусна Англия. Като сюзерен на две имения ще бъда принуден да съм винаги до него.
– Нищо не е постоянно просто – тихо каза Зенобия. – Нито пък всичко си заслужава да се има, освен ако не се налага да се бориш за него. Но не се бори твърде дълго, Страйдър, или като нищо може да се окажеш губещия. Помислил ли си как ще се почувстваш, ако видиш как жената, която обичаш бива дадена на някой друг, който да я притежава?
Страйдър премигна, когато Зенобия го остави сам с толкова обезпокоителен образ в главата му, че едва можеше да диша.
Не, не беше помислял за това.
– Роуина няма да се омъжи за друг! – извика той след Зенобия.
Страната му запротестира от повишаването на гласа и запулсира незабавно.
Зенобия промуши обратно главата си в палатката.
– Продължавай да си го повтаряш и един ден, на нейната сватба, аз ще съм там, за да те утеша.
В този момент почти намрази приятелката си, заради това, което правеше. Хвърли възглавницата си по нея и ѝ обърна гръб, опитвайки се усилено да изхвърли думите ѝ от ума си.
Роуина никога нямаше да предаде един от двама им, като си избереше друг съпруг. Свободата ѝ беше прекалено скъпоценна за нея.
А ако Хенри я принуди да избере?
А ако тя обикне друг?
Тези думи се завъртяха в ума му като демонска чума. Беше възможно. Някой друг мъж можеше да я ухажва. Мъж с поезия и песен. Такъв, който щеше да остане до нея и да я дари с деца.
Мисълта го разкъса.
В края на краищата решението дали тя щеше да има свободата да си избере съпруг зависеше само от него. Той щеше да спечели турнира без съмнение.
Но музикалното състезание...
Тя ще те намрази завинаги, ако не го спечелиш.
Щеше ли?
Щеше ли да поеме риска?
Страйдър лежеше, докато умът и сърцето му водеха безмълвна война. Беше възможно да не спечели. Имаше много други в двора, които бяха много по-добри от него в свиренето. Щеше ли да бъде негова вината, ако някой друг беше по-добър?