Щеше ли Роуина наистина да вини него?
Освободи я.
Страйдър изруга. Да, щеше да я освободи. Виж колко разсеян е сега, а те едва се познаваха. Последното нещо, което можеше да си позволи, беше да предяви претенции към жена, мислите за която засенчваха всичко останало.
Също както факта, че трябваше да намерят асасина преди той да удари отново.
Водолея се вмъкна бързо в стаята. Тихо. Нямаше никой с изключение на мишената му, която седеше сама до тоалетната си масичка. Решеше дългите си, руси къдрици и си тананикаше с верен тон, докато се оглеждаше в огледалото.
Беше хубава, трябваше да ѝ признае това. Със сочни, елегантни извивки, които се очертаваха изящно от тъмнопурпурната ѝ рокля.
Осланяйки се на обучението си, той притича зад нея и я сграбчи за ръката толкова бързо, че тя отвори уста за извика.
– Не казвай нищо – изсъска, вдигайки нагоре ръкава на роклята ѝ, за да види списък на арабски, който беше татуиран върху бледата ѝ кожа. Беше подобен на онзи, който той носеше върху собствената си ръка. Само имената бяха различни. – Знаех си, че си ти.
Тя отскубна ръката си от него.
– Какво правиш тук?
– Искам да знам защо натопи Страйдър от Блекмор за убийство.
Тя постави четката си за коса върху масата и му отправи студен, пресметлив поглед, докато издърпваше надолу ръкава си, така че имената повече да не се виждат.
– Къде са ви обноските, милорд? Минаха години, откакто се видяхме за последно. Няма ли да проявите доброта към жена, която някога вземахте с голяма страст?
Той се присви при думите ѝ, спомняйки си моментите, в които бяха принуждавани да бъдат заедно заради забавлението на другите. Пировете, на които те...
– Усилено се опитвам да не си спомням онези дни.
– Тогава се радвам за теб. Аз открих, че ме преследват без значение колко силно се старая да ги забравя.
Той ѝ съчувстваше, но това не променяше нищо. Това, което бе направила, беше грешно.
– Не отговори на въпроса ми.
Тя му отправи насмешлив, раздразнен поглед.
– Защо мислиш? Ти ми помогна и аз исках да ти върна услугата.
– Да ми върнеш каква услуга?
– Ти уби Сирил заради мен. Не си спомнях кой си до нощта, в която те видях да напускаш палатката му. Отидох да изпълня моята сделка само за да го намеря вече мъртъв. В началото бях ужасена. Помислих, че си бил изпратен, за да приключиш с моя списък и мен, но веднага след като се успокоих, осъзнах, че той трябва да те е разпознал по-рано онази нощ.
Водолея погледна засрамено настрани. Да, това беше истина.
Сирил го беше познал. Глупакът дори го беше предизвикал, когато се беше събудил и беше видял Водолея да стой до леглото му. Подигравките бяха секнали в момента, в който заби кинжала си право в сърцето на мъжа.
– Ти си оставила бележката? – попита я той.
– Да. Върнах се по-късно, за да я взема, но не успях да я намеря.
Той я измъкна от кесията си и ѝ я подаде.
– По-добре я унищожи преди някой друг да научи за това и осъзнае кой я е написал, също като мен.
Тя кимна, после я напъха отпред в роклята, между гърдите си.
Водолея се вторачи в нея, погледът му изгаряше.
– Не ми прави повече услуги, когато се отнася до графа.
– Не? – попита тя, повдигайки вежда. – Осъзнаваш ли, че Калб ал ‘Акраб е тук?
Водолея се смрази при думите ѝ. Сърцето на скорпиона беше името на асасина, който имаше грижата да ги наглежда. Той беше онзи, когото изпращаха да ги убива, ако някога предадяха това кои и какво са те. Проклятие. Скорпиона и Калб ал ‘Акраб без съмнение бяха един и същ човек. Трябваше да се досети.
Но никой не знаеше името му или как изглеждаше. Всеки от вида им, който го познаваше, беше мъртъв от ръката му.
– Да – въздъхна той. – Намерих един от куриерите му.
– Разпознах го като Скорпиона в момента, в който го видях – каза тя. – За разлика от теб той не беше толкова скрит, нашите пазачи изпитваха голямо удоволствие да го изваждат и да го измъчват.
– Откъде знаеш със сигурност, че той е Калб ал ‘Акраб?
– Аз не знам със сигурност. Но не грешах за това, че ти си Водолея и знам, че времето ти да убиеш Страйдър е свършило. Помниш ли? Бях там в деня, когато те пуснаха да си тръгнеш и чух сарацинските пазачи да се смеят, че скоро Уидоумейкър ще бъде мъртъв. Точно заради това се опитах да го набедя. Надявах се, че ако той е мъртъв, поне ти ще бъдеш свободен от тях и ще ми докажеш, че те наистина ще ни пуснат, след като приключим със списъците си – тя погледна настрани, а ужасът изпълни очите ѝ. – Най-големият ми страх е, че те ще дойдат за нас, след като изпълним уговорките си. Не познавам никой, който да е оживял, докато изпълнява списъците им. А ти?