Елизабет специално, трудно роди сина си.
– Синът ти още ли е в Утремер?
Тя кимна.
– Държат го като гаранция, че ще изпълня мисията си. Потръпвам всеки път, когато си помисля, че той е под техните грижи. Никой не знае с какви лъжи му пълнят главата. Или какво му правят.
Обзе го гняв. Синът ѝ би трябвало да е само на седем или осем години сега.
– Аз ще го взема заради теб.
Тя се изсмя силно на това.
– Сякаш ще успееш. Ако се върнеш, те ще те убият. Наистина знам, че съм права, както и че Калб ал ‘Акраб е тук, за да те убие.
– Ще трябва нещо повече от него, за да ме убие.
Тя изсумтя.
– Самохвални мъже. Наперени. Това е всичко, което представлява вашият вид и аз съм получила повече от достатъчно от това. Ако ти не убиеш Страйдър, аз ще го направя, за да не би те да се уморят от чакане и да дойдат за нас. Неговият живот не струва достатъчно, за да пожертвам малкото свобода, която имам.
Водолея ѝ отправи твърд, многозначителен поглед.
– Няма да ти позволя да го убиеш.
– Не? – попита тя невярващо. – А ако му кажа кой си ти?
– Първо ще те убия.
– Роуина?
Роуина спря при звука от плътния глас, който изпрати тръпки надолу по гърба ѝ. Беше глас, който не очакваше да се обърне към нея някога.
Обръщайки се бавно, тя се изправи срещу Деймиън Сейнт Сиър.
– Милорд – каза тя и направи реверанс.
– Няма нужда да бъдем толкова официални, милейди. Или толкова студени. Все пак не убих вашият рицар.
Имаше нещо различно в Деймиън този следобед. Нещо по-отпуснато и спокойно.
Също като Страйдър и той се беше освободил от бронята си. Сега носеше сива туника с жакет в пурпурно и златисто и черни чорапи под обемистото си черно наметало.
– Изглежда Бог наистина отсъди, че е невинен.
Тя си помисли, че долавя нотка на горчивина в гласа на Деймиън.
– Надявам се, че не сте много наранен, милорд.
– Само гордостта ми, която толкова често е ранявана, че съм сигурен, че ще се излекува и от това – той се поклони пред нея. – Ще ви оставя, милейди. Исках само отново да се извиня заради моето грубо, нерицарско отношение към вас вчера, когато дойдохте да ме видите.
– Не мислете повече за това, милорд.
– Деймиън – каза той с прелъстителен глас. – Моля ви, наричайте ме Деймиън.
Роуина направи реверанс и наведе глава към него.
Той изцъка с език.
– Подозрителна си към мен, нали?
– Вините ли ме? – попита тя.
Той се засмя с дълбок, хипнотизиращ звук.
– И дори не се опитвате да го отричате.
– Трябва ли?
– Повечето го правят. Трябва да призная, че намирам честността ви за освежаваща.
Изпитваше ясното усещане, че той ѝ се усмихва и наистина я притесняваше, че не може да види дори намек на лицето му.
– Хубав ден, милейди. Нека той ви донесе щастие.
Тя се намръщи, докато той се отдалечаваше и я остави да стои по средата на залата.
Роуина не помръдна, докато не чу друг глас точно зад себе си.
– Какво искаше той от теб? – попита Зенобия, когато застана до нея.
Двете наблюдаваха, докато Деймиън изчезваше през вратата, отправил се някъде извън замъка.
– Той се извини – каза Роуина.
Тя още не можеше да повярва, че го беше направил. Изглеждаше напълно нетипично за него.
– За?
– Че беше груб към мен вчера, когато го помолих да не се бие със Страйдър.
Зенобия изглеждаше също толкова изненадана като нея.
– Колко нетипично за него да се извинява за нещо.
Роуина ѝ се намръщи.
– Познаваш ли го?
Зенобия погледна виновно настрани.
– Какво? – попита тя, когато вълна от тревога мина през нея.
Имаше нещо злокобно в начина, по който изглеждаше Зенобия.
– Знам много неща за онези, които баща ми държеше в затвора си и те ме засрамват безкрайно – прошепна тя. – Не толкова историите, разказвани от Братството, те са достатъчно лоши, а онези, които чувах от мъжете на баща ми, които често се хвалеха с жестокостта към онези, които трябваше да „пазят”.
Роуина докосна ръката ѝ в знак на симпатия.
– Заради това ли им помогна да избягат?
Зенобия кимна.
– Баща ми забрави, че хората на майка ми са различни от неговите. Ние не сме украшения, които да стоят до страната на мъж особено когато виждаме несправедливост. Айшин произхождат от Амазонките. Наше рождено право и задължение е да се бием, а аз още мога да чуя гласа на майка ми да шепне в ухото ми, че никой не трябва да бъде лишаван от достойнство. Хората ѝ вярваха, че враговете или трябва да бъдат уважавани, или екзекутирани. Ако ги убиеш, тогава те няма да те притесняват повече. Ако им позволиш да се оттеглят с достойнство, тогава те ще направят точно това. Но когато врагът е подтиснат и каран да страда непрестанно, рано или късно, той ще замахне и ще ти докара беда. Защото няма по-ужасна сила от тази на дълго сдържаното отмъщение.