Роуина кимна.
– Майка ти е била много умна.
– Да, наистина беше. Ти ми напомняш много на нея.
Роуина беше изненадана от сравнението на Зенобия.
– Аз?
– Ммм. Майка ми имаше навик да ме нарича Карима. Това означава „малка маймуна” на нейния език. Тя казваше, че аз тичам наоколо и крещя, хвърлям неща и вбесявам другите, докато не стане моето. Беше тиха и стабилна, като неподвижна стена, твърда в убежденията си и самоуверена.
Роуина ѝ се усмихна.
– Това звучи много по-добре, отколкото „упорита като муле” както ме нарича чичо ми.
Зенобия се засмя.
– Упорството е грешно само когато те кара да вършиш неща срещу най-доброто за твоите интереси.
– Как така?
– Помниш ли, че ти казах за мъжа, когото обичам?
– Да.
– Неговото упорство го държи далеч от мен. Вместо да приеме онова, което му предлагам, той постоянно пътува из света в търсене на спокойствие, което никога няма да намери. Понякога това, което искаме и онова, от което се нуждаем не са съвместими.
– Какво ми казваш?
– Ако Страйдър спечели състезанието за трубадури и ти бъде дадено право да си избереш съпруг, кого ще избереш?
Беше достатъчно лесно да отговори на това.
– Ще избера свободата си, разбира се... поне толкова дълго, колкото Хенри позволи.
– Защото се нуждаеш от нея или защото я искаш?
Роуина погледна настрани, когато истината я озари.
– Нито едното. Ще я избера, защото мъжът, който обичам е също като твоя. Той няма да остане с мен, а ако го накарам да го направи, ще се обиди от това. По-добре да остарея сама, отколкото да се омъжа за мъж, който само ще се научи да ме мрази заради това, че съм го обвързала със себе си против волята му.
За нейна изненада, Зенобия отново се засмя.
– Ти си моята майка – тя взе ръката ѝ и я поведе към стълбите. – Ела с мен, лейди Роуина. Аз изгубих мъжа, когото обичам, но ти... ти имаш мен, и нека заедно да видим какво може да се направи с твоя.
– Мислиш ли, че можем да го спечелим?
Зенобия изпусна дълга, премерена въздишка.
– Всичко, което можем да направим, е да се опитаме.
Глава 13
Страйдър мина през полето на рицарския турнир, чувствайки се почти като прокажен на угощение. Сутрешната битка може и да го оправдаваше в очите на закона, но в очите на всички останали, той бе убиец. Шепотът на клюкарите както на мъжете, така и на жените, го следваше навсякъде, където и да отидеше. Нямаше дами, които да го преследват. За първи път той вероятно можеше да се съблече гол и никоя жена нямаше да посмее да се приближи. Може би убийството имаше някои предимства... Въздъхвайки, той видя брат си да седи сам под едно дърво, дърпайки лютнята си, докато си записваше бележки върху парче пергамент. Страйдър се запъти към него.
Облечен в своите оранжеви и червени дрехи, Кит вдигна поглед, когато сянката на Страйдър падна върху него.
– Мрачно чувство, нали? – попита Кит, докато Страйдър мълчеше до него.
– Кое?
– Да не принадлежиш никъде. Когато други хора те съдят за това, което смятат, че си, а не за това, което си в действителност – Кит му се усмихна иронично. – Жалко, че нямаш по-голям брат, който да отиде и да ги натупа заради теб. Бих ти предложил услугите си, но само ще ми се изсмеят, когато се опитам да защитя себе си или някой друг.
Докато приклякаше до бележките на Кит, Страйдър си припомни думите на Деймиън.
– Винаги ли е било така с теб?
Кит отмести поглед.
– Къде беше, когато отидох да те търся у Майкъл? Той каза, че те е оставил да се оправяш сам, когато си се върнал. Къде си ходил?
– Никъде.
– Кит…
Брат му изглеждаше раздразнен от разпита.
– Не ми говори с този тон, Страйдър. Не съм някой от хората ти, за да се треса от страх като го чуя. Случайно знам, че никога няма да ме нараниш.
Не, не би го направил. Никога. Но искаше отговори. Ако Кит в действителност бе Водолея...
– Защо не ми вярваш? – опита Страйдър отново, този път по-спокойно. – След тези последни няколко години заедно, все още знам твърде малко за теб.
– Знаеш достатъчно – погледът на Кит срещна неговия. – Ти си единственият брат, когото някога съм познавал. Единственото семейство, ако става въпрос. И до нощта, в която ме спаси в Кентърбъри, никога не съм знаел какво е да искаш да принадлежиш някъде. Затова ти благодаря и никога не бих предал теб или някого на когото държиш.
Тези думи бяха толкова странни... Страйдър му се усмихна с братска привързаност.
– Съжалявам за годините, в които не бях до теб, дребосък. Иска ми се никога да не бе познал и ден тъга.