– Знам.
Кит погледна отново към хартията си.
Страйдър спря, за да огледа тримата преминаващи мъже, които гледаха злобно към него и брат му. Изправи се на крака и мъжете веднага ускориха крачката си.
– Завиждам ти за силата – каза Кит тихо, когато Страйдър погледна към него. – Какво ли не бих дал, за да мога да накарам хората да треперят от страх при недоволството ми.
– Тогава защо не тренираш като рицар? Ще те науча на всичко, което знам.
Кит се присмя на това.
– Аз съм крехък. Твърде слаб съм. Повече жена, отколкото мъж.
Страйдър потисна гнева, който предизвикаха тези думи.
– Рейвън е по-слаб от теб и по-млад, за да се бие, но все пак печели повече битки, отколкото губи. И най-категорично не си повече жена, отколкото мъж.
Кит срещна погледа му. Очите на брат му бяха пронизващи. Търсещи. Този напрегнат поглед накара нещо вътре в Страйдър да се свие.
– И ако ти призная, че съм привлечен към други мъже, какво би казал?
– Нищо – отговори Страйдър честно и убедено. – Знам, че това е лъжа. Не че би имало значение за мен, дори и да бе така. Ние сме братя, ти и аз. Нищо не променя това. Никога. Където и да съм, винаги си добре дошъл и ще убия всеки, който казва друго.
Очите на Кит се насълзиха, когато погледна встрани. Страйдър отново коленичи до него.
– Кит?
Брат му погледна към него, докато една сълза се стичаше по бузата му.
– Защо от всички, само ти и Роуина сте единствените, които някога са виждали истината в мен? Никоя жена не ще да ме погледне, освен ако не се опитва да ме използва, за да стигне до теб. Защо е така?
– Не знам. Не повече, отколкото мога да разбера защо ме подценяват сега. Но знаеш ли нещо? Не се интересувам какво мислят тези глупаци. А ти?
Той видя нерешителността, изписана на лицето на брат си.
– Кит…
– Обмислям го.
Клатейки глава, Страйдър се изправи на крака и протегна длан към брат си. Кит сграбчи ръката му със силен захват. Страйдър го издърпа на крака. Той кимна към полето.
– Хайде, малък братко. Има нещо, което искам да ти покажа.
Кит тръгна след него, без да задава въпроси.
– Знаеш ли, Кит, най-добрият начин да накараш една девойка да те пожелае, са уменията ти с меча.
Кит развеселено повдигна вежди към него. Страйдър поклати глава, разбирайки този поглед.
– Нямах предвид такава двусмислица – обясни рицарят с мрачен смях.
Той остави Кит да стои в единия край на полето и отиде до сламеното чучело, за да извади двата кинжала. Когато се върна до брат си, му подаде единия.
– Изисква се ловка ръка, но... – Страйдър остави кинжала да полети, при което острието се заби точно под мястото, където трябваше да е сърцето – става лесно, след като потренираш малко. Мислиш ли, че можеш да се справиш?
Кит вдигна кинжала и едва погледна чучелото. Хвърли го бързо и уцели натъпкания със слама рицар точно между очите.
Онемял, Страйдър се втренчи в ножа. Както и всеки рицар на терена.
– Късметът на начинаещия – каза безгрижно Кит.
Обвинението на Деймиън отново пробяга в главата на Страйдър. Беше ли възможно?
Рицарят погледна ножа, след това брат си.
– Сигурен ли си, че няма нещо, което искаш да ми кажеш?
– Не.
Все още подозрителен, Страйдър наблюдаваше как Кит се обръща и отива да си вземе лютнята и хартията. Брат му може и да отхвърляше това, което току-що се бе случило, но Страйдър знаеше по-добре. Изискваше много практика и умения, за да се хвърли кинжал по този начин. Много. Кога и къде Кит се беше научил на това? И какви други умения бе придобил брат му, за които той не знаеше нищо?
Късно следобед Роуина седеше в голямата зала с лютнята в скута си, докато пееше на една малка група от трубадури, най-вече жени и няколко мъже, които се опитваха да се подмажат на чичо ѝ. Други дами, най-вече тези, които имаха малки синове, които не желаеха да видят мъртви в битка, бяха дошли, за да я чуят. Само те, изглежда, бяха съгласни с нейните убеждения срещу войната. Поне никой не ѝ се подиграваше. Достатъчно странно бе, че липсваха две от собствените ѝ придворни дами – Елизабет и Бриджит. Тя предположи, че двете са с някой мъж, който е завладял фантазиите им.
Беше типично за двете и бе нещо, на което никога не би попречила. Обичаше приятелите си твърде много, за да го направи. Всички се държаха почтително и внимателно, докато вратата зад нея, водеща към коридора, не се отвори. Всички от групата ахнаха и се намръщиха, а след това приближиха глави и веднага започнаха да шушукат. Роуина се обърна, за да види какво е привлякло вниманието им. Зад нея тя откри Деймиън и трима от неговите хора да влизат в залата. Това бе нещо нечувано. Деймиън спря, след като осъзна, че е привлякъл вниманието на всички.