– Простете ми – каза той тихо на Роуина. – Надявах се да не ви прекъсвам.
– Не се притеснявайте, милорд. Мога…
– Моля, Роуина, свирете. Това е причината в края на краищата да дойда тук днес. Искам да чуя песните ви.
За нейно пълно учудване той и хората му заеха места встрани зад малката група.
Изведнъж несигурна в себе си и напълно наясно с факта, че Деймиън я наблюдава с очи, които не може да види, тя започна песента си отново и направи всичко възможно да пренебрегне мъжа, чието присъствие я караше да се чувства толкова неудобно. В действителност тя можеше да почувства тежестта на стоманения му поглед върху себе си, сякаш бе докосване. Той я разстрои много. Имаше нещо изключително объркващо в Деймиън, и то не само поради факта, че нямаше представа как изглежда мъжът. Сякаш самата тъмнина се носеше около него. Роуина изпя още три песни, за да завърши рецитала си. Слушателите ѝ, включително Деймиън, аплодираха благосклонно. Тя направи реверанс към тях и докато се изправяше, внезапно движение на балкона високо над залата привлече вниманието ѝ. Поглеждайки нагоре, тя се стресна, когато срещна тъмносиния взор на Страйдър, който стоеше и я наблюдаваше. Той я дари с топла усмивка, преди да отстъпи назад, и да се скрие от погледа ѝ.
Сърцето ѝ подскочи при мисълта, че той е тук, за да я чуе, след като знаеше колко много мрази такива неща. Без да се замисля, тя остави лютнята си настрана и се отправи към спираловидното стълбище. Няколко души се опитаха да я спрат, но тя бързо се извини и се втурна по стълбите. Затича се надолу по дългия коридор в посоката, в която той трябваше да е отишъл. Къде ли можеше да е? Единственият начин да напусне залата бе надолу по стълбите, по които бе дошла. И все пак никъде нямаше следа от него. Дали очите ѝ я бяха измамили?
– Страйдър?
Тя мина покрай врата, когато чу тихия му отговор.
– Тук съм, Роуина.
Спря, обърна се и го видя как излиза от сенките. Беше толкова хубаво да го види изправен и облечен. Преди да успее да се спре, тя се хвърли в прегръдките му и го целуна дълбоко. Страйдър изръмжа, когато усети вкуса ѝ и разгорещените искания на езика ѝ, танцуващ с неговия. Тя имаше вкус на топлина и мекота. На надежда. Повече от всичко друго, тя имаше вкус на Роуина и уникалната ѝ женственост. Той обхвана лицето ѝ в шепи и пи от пълните ѝ устни, позволявайки на ръцете, плъзгащи се по гърба му, да го отдалечат от съмненията и страховете в съзнанието му. Тя се отдръпна бавно.
– Защо си дошъл, след като каза, че трябва да стоим на разстояние?
– Не мислех, че ще ме видиш.
– Но ти ме видя?
– Да – той докосна страната ѝ с топлата си ръка. – Ти си много талантлива дама.
– Ти мразиш талантливи жени.
– Не мразя теб.
Тя покри ръката му със своята и целуна дланта му.
– Не ми помагаш да стоя настрана от теб.
– Знам. Ти си като сирена, която ме примамва.
– Може би твоите хора трябва да те вържат за мачта?
Той се засмя на препратката ѝ към Одисей, чийто кораб плавал безопасно през територията на сирените само защото членовете на екипажа му били вързани.
– Най-добре да го направи Свен. Той ще се увери, че въжетата ще издържат. Не съм толкова сигурен за другите.
Тя се усмихна при тези думи.
– А къде е твоята пъстра банда от приятели?
– Разпръснати са из краищата на страната в търсене на улики.
– Роуина!
Двамата се обърнаха, за да видят Джоан на върха на стълбите. Лицето ѝ беше бледо, очите ѝ бяха пълни със сълзи, когато се втурна към тях.
– Какво не е наред? – попита Роуина, ужасена от това, което бе разстроило приятелката ѝ толкова много.
Сълзи се стичаха по бузите ѝ.
– Елизабет. Мъртва е.
Глава 14
Роуина бе благодарна за подкрепата на Страйдър. Без него тя беше абсолютно сигурна, че щеше да рухне, когато вълната от дълбока скръб я удари право в сърцето. Това бе най-осакатяващата болка, която някога бе изпитвала. Сълзи запариха в очите ѝ и започнаха да се търкалят напълно необезпокоявани по лицето ѝ.
– Как така Елизабет е мъртва?
Джоан избърса очите си.
– Един мъж от кралската стража е извадил тялото ѝ от езерото. Мислят, че се е подхлъзнала и е паднала в потока, а полите ѝ са били твърде тежки и са ѝ попречили да плува.
– Не – Роуина въздъхна през сълзи. – Това не е възможно. Защо ще ходи при езерото сама?
– Знаеш каква беше – отвърна Джоан. – Тази сутрин ми каза, че там ще се срещне с някого.
Джоан я взе в обятията си и те се прегърнаха, докато ридаеха заради загубата на любимата си приятелка. Как можеше Елизабет да си отиде от тях? От деня, в който се бе присъединила към семейството им, тя се бе превърнала в необходима част от живота им. Роуина усети как силната ръка на Страйдър върху гърба ѝ леко я разтрива. Тя се извърна от Джоан и го дръпна към себе си, нуждаейки се да почувства силата му. Утехата му.