– Толкова съжалявам, Роуина – прошепна той срещу косата ѝ, докато я притискаше към гърдите си.
– Тя не може да е мъртва – изплака Роуина. – Не може.
Докато плачеше, можеше да чуе суматохата отдолу. Гласове отекваха в коридора, когато благородниците разбираха за съдбата на Елизабет.
– Иска ми се да не бяхме идвали на този турнир – извика Джоан. – От самото начало се случват злини. И сега това ...
– Шшт – каза Роуина, хващайки ръката на приятелката си. – Това е глупава злополука. Но все пак злополука.
И имаше приготовления, които трябваше да се направят. Някой трябваше да се погрижи за тялото на Елизабет. Със силата на волята, която Роуина никога не бе знаела, че притежава, тя се стегна.
– Някой ще трябва да уведоми семейството на Елизабет – каза тихо.
– Мога да изпратя някой от моите хора – предложи Страйдър.
Тя му се усмихна с треперещи устни.
– Мисля, че е най-добре мъжете ти да останат тук, за да те защитават, ако има нужда. Чичо ми има хора, които може да изпрати. Но оценявам предложението ти.
Той наведе глава към нея.
– Роуина?
Тя погледна зад Страйдър и видя чичо си да идва към тях от стълбите. Лицето му бе тъжно и изпито.
– Казаха ли ти? – попита внимателно той.
Тя кимна и се пребори с нова вълна от сълзи.
– Има ли нещо, което мога да направя? – попита Страйдър.
– Не ме оставяй сама – прошепна Роуина. – Не мисля, че мога да се справя с всичко това сама.
Джоан изстена, когато краката ѝ се подкосиха. Страйдър едва успя да я хване, преди да падне на пода. Стомахът на Роуина се сви още повече, докато си спомняше историята, която Елизабет бе разказала, за това как Страйдър е носел Джоан, когато за първи път бяха пристигнали. Лицето на приятелката ѝ сияеше от щастие, когато бе попитала Роуина дали Страйдър ще я избере за Дамата на всички сърца.
– О, Елизабет – вдъхна тя, сърцето ѝ се късаше от загубата.
Всички мечти, които приятелката ѝ кроеше за бъдещето си... Всичките им надежди...
Но тя не можеше да мисли за това точно сега. Ако го направеше, щеше да се присъедини към Джоан, а никой не се нуждаеше от допълнителна тежест. Имаше твърде много неща за вършене.
– Занеси я в покоите ѝ – каза тя, вървейки пред Страйдър. Чичо ѝ ги следваше на крачка зад тях.
– Вече изпратих човек до Корнуол – каза чичо ѝ тихо. – Въпреки че, ако трябва да бъда честен, се съмнявам, че семейството ѝ ще отговори.
Роуина въздъхна при тези думи, докато държеше вратата отворена за Страйдър, за да внесе Джоан в стаята в края на коридора. Тя се втурна покрай него, за да махне кожата, покриваща леглото ѝ, и отстъпи назад, за да може мъжът да я постави върху него.
– Защо да не отговори семейството ѝ? – попита той, докато се отдръпваше от леглото.
– Не знаем – каза Роуина. – Елизабет беше далечна братовчедка, която бе изпратена да живее при нас преди няколко години. Тя прекара почти пет години с мен, когато бяхме момичета, а след това баща ѝ я извика у дома ѝ, когато бе на шестнадесет, за да се омъжи.
– Елизабет е била омъжена? – попита Страйдър, докато гледаше как Роуина покрива Джоан.
– Не – отговори чичо ѝ. – Годеникът ѝ избягал с друга и тя не се върна при нас няколко години.
– Беше толкова тъжна в началото – каза Роуина. – Можеше да седи с часове, взирайки се през прозореца, без да каже нищо на никого. Сякаш духът ѝ бе пречупен. Тогава един ден, тя реши да се присъедини към този свят.
Страйдър се втренчи в нея с яростна гримаса.
– Имаш ли представа какво се е случило?
– Не, никога не говореше за това. Нито за семейството си. Сякаш изобщо нямаше минало.
– Като брат ми…
– Кит? – попита Роуина.
– Да, той се държа по подобен начин в началото, когато го взех при себе си.
Роуина също го помнеше. Когато го беше срещнала за първи път на обиколката на трубадурите, Кит бе унил и затворен в себе си.
– Странно съвпадение, нали?
Страйдър не отговори. Мислите му се завъртяха. Всъщност поведението им му напомняше за други, които познаваше. За самия него включително.
– Кажи ми, знаеш ли дали Елизабет някога се е осмелявала да отиде в Утремер?
Роуина и чичо ѝ си размениха озадачени погледи.
– Не и доколкото аз знам – каза Роуина. – Чичо?
– Не знам. Баща ѝ никога не беше казвал нищо за това тя да напусне дома му, докато не я изпрати да живее с нас.