Роуина наклони глава, за да погледне към Страйдър, които обмисляше отговора.
– Какво си мислиш?
– Не знам. Безумици най-вероятно – той кимна към Джоан. – Ще се оправи ли?
– Да, просто се нуждае от почивка – Роуина дръпна тъмночервените завеси около леглото, после ги изведе от стаята.
Когато отново се върнаха в коридора, всички бързаха наоколо, мърморейки.
Повечето от тях шепнеха за това, къде ли може да е бил Страйдър, когато Елизабет е паднала в езерото.
– В края на краищата – каза една по-възрастна жена на приятелка, докато се отправяха към стълбите – чух момичето много пъти да се хвали, че тя ще се омъжи за граф Блекмор. Може би го е дразнела твърде много.
– Е, знаете, че баща му е убил майка му...
– И любопитството убило котката – каза Роуина зад тях.
Те се обърнаха и видяха нея, Страйдър и чичо ѝ, после бързо отстъпиха засрамено.
– Не ви ли е срам! – извика Роуина рязко, докато по-възрастните жени изчезваха.
– Остави ги – каза Страйдър. – Тези слухове са с мен през целия ми живот. Вече дори не ги чувам.
– Да, но го правиш – Роуина докосна ръката му утешително. – Просто си твърде добре защитен за твое собствено добро.
Страйдър забеляза, че чичо ѝ наблюдава разговора им. Прочиствайки гърлото си, той се освободи от хватката на Роуина.
– Има ли нещо, което вие двамата искате да ми кажете? – попита чичо ѝ.
– Не – отговориха и двамата едновременно.
Лайънъл погледна подозрително първо единия, а после другия.
– Сигурни ли сте?
– Напълно – увери го Роуина.
Те се присъединиха към тълпата зяпачи долу, които се бяха събрали в голямата зала, когато вратата се отвори. Страйдър грабна Роуина срещу себе си веднага след като видя покритото с одеяло тяло, което внасяха в помещението.
– Страйдър, какво…
– Шшт – каза той бързо, уверявайки се, че тя не може да види приятелката си или тези, които я носят. – Има спомени, които никой не трябва да има.
Чичо ѝ му кимна одобрително, когато Страйдър я поведе към задната част на залата и към изхода, който водеше към кухните. Лайънъл остана, за да се погрижи за тялото.
– Това беше Елизабет, нали? – попита тя с глас, пропит от болка.
– Да, любима.
Тя затвори очи.
– Благодаря ти.
Той целуна ръката ѝ нежно.
– Винаги на твоите услуги.
Роуина спря, за да прегърне Страйдър заради грижовността му и се наслади на топлината на тялото му. На усещането за силата и утехата му.
– Дали това някога ще свърши? – попита тя. – Започвам да споделям мислите на Джоан. Повече от готова съм да се прибера вкъщи и да оставя този турнир зад себе си. Как можем да продължим да празнуваме след смъртта на толкова много хора?
– По същия начин, по който успяхме да се смеем, докато бяхме в затвора. Трябва да го направиш, в противен случай ще полудееш от мъка. Понякога помага да крещиш. Нека ангелите да чуят яростта ти.
– Така ли постъпваш и ти?
Той кимна.
– Друг път намушквах похитителите си просто за да мога да усетя вкуса им, преди да ме пребият.
– Какво ще стане, ако не съм толкова силна, колкото си ти?
– Никога няма да те отведа в битка, Роуина. Струва ми се, че лесно би ме задминала в това отношение.
Тя се усмихна при тези думи.
– Страйдър!
Никой от двамата нямаше време да погледне или да отговори, преди някой да ги повали на земята. Страйдър се бореше с неизвестния нападател, докато не чу свистящия звук от изстрелване на стрели.
– Роуина?
– Тук съм – каза тя с глас, треперещ от страх.
Тежестта се премести сама и се оказа Кит, който след това издърпа меча от кръста на Страйдър и хукна да бяга. Страйдър се претърколи, за да види сянка, оттегляща се покрай стената. Бе очевидно, че след нея бе тръгнал Кит.
– Роуина – каза той, водейки я назад към кухнята. – Влизай вътре. Веднага!
Тя не се поколеба и му се подчини. Страйдър се затича след брат си. Не му отне много време, за да го настигне. Рамо до рамо, те преследваха сянката, докато Кит внезапно спря и хвърли кинжала право към целта им. Той се заби в сянката и я накара да падне с главата надолу от стената.
Страйдър наблюдаваше зашеметено, докато Кит умело се катереше по назъбенaта стена на бойницата по-добре от повечето рицари, за да достигне до мястото, където бе изчезнал мъжът. Отне му няколко минути, за да стигне до върха, където го чакаше Кит. И двамата погледнаха надолу, за да видят тялото, което бе паднало от другата страна. Кит прокле изпочупеното неподвижно тяло, което лежеше долу в далечината върху назъбените скали, които бяха струпани срещу задната част на замъка. Скали, които бяха избрани заради смъртоносните си ръбове, в случай че някой се опита да обсади замъка. Бутането на обсадната стълба от стената гарантираше сериозни, ако не смъртоносни увреждания на всеки рицар, който паднеше от въпросната стълба и уцелеше тези скали.