– Има дванадесет имена тук – каза той тихо. – Всички те са мъртви освен теб.
Страйдър докосна имената, които не можеше да прочете и които сарацините бяха татуирали върху ръката на Кит.
– Кога?
– Убих ги, преди да те срещна. Първоначално имах намерение просто да се върна у дома и да не убия никой освен теб. Отидох при Майкъл с надеждата, че ще ми даде убежище от Калб ал ‘Акраб, но когато ме изхвърли, знаех, че нямам друг избор, освен да изпълня задачата си. Без убежище не посмях да направя нищо друго освен това, което ми беше възложено. Имаше моменти, докато пътувах, в които бях сигурен, че някой от тях ме наблюдава. Всъщност намирах предупредителни бележки през целия път, но никога не съм знаел кой ги оставя или кога.
– А Сирил?
Кит отново отказа да срещне погледа му.
– Той беше ли в списъка ти?
Кит поклати глава.
– Не. Убих го, защото ме разпозна като Водолея.
В това нямаше смисъл. Сирил бе в същата килия като Страйдър. Той би могъл да познае Водолея, колкото и Страйдър.
– Как би могъл да те познае?
Кит трепна, сякаш бе зашлевен. Преди брат му да успее да мигне, той започна да се отдалечава от него.
– Кит?
– Остави ме на мира! – изрева той. – Нямам желание да си спомням онази нощ повече от теб.
Ужасно чувство връхлетя Страйдър, докато си спомняше колко пъти той и останалата част от Куинфортис бяха дърпали Сирил далеч от някои от по-младите момчета в затвора им.
– Кажи ми, че той не е…
Кит се обърна към него със съскане.
– Да не си посмял да го кажеш! И не ме гледай – дишането на Кит стана накъсано, докато беснееше. – Бях там в продължение на пет години, след като всички вие избягахте. Пет години! Нито ти или пък някой друг може да ме съди за това, което трябваше да направя, за да се освободя. Ти и твоето скъпоценно Братство никога не се върнахте за останалата част от нас. Никога. Бяхте прекалено заети да освобождавате други и дори за момент не поспряхте, за да помислите, че е възможно нашите похитители да не са особено доволни да ни съобщят за всяко следващо нападение, което Братството извършва, за да освободи още хора. Но никога нас. Чакахме, чакахме и чакахме, и никой от вас не се върна за нас.
– Нас?
– Нас – повтори Кит ядосано. – Не бях сам.
Страйдър затвори очи, когато болката го завладя.
– Защо не уби и мен? Защо ме пощади, след като не го стори за другите?
– Щях да го направя – каза Кит, а гласът му бе кух и дълбок. – Онази нощ в Кентърбъри, когато ме спаси и плати, за да бъда в стая съседна на твоята. Промъкнах се в стаята ти, докато спеше, напълно готов да ти прережа гърлото.
– Какво те спря?
– Ти го направи – каза той просто. – Спомняш ли си? Ти беше във вихъра на един кошмар и се събуди викайки мен, или по-скоро Водолея.
Страйдър кимна, докато си припомняше нощта. Това бе кошмар, който сънуваше, от нощта, в която се бяха освободили. Онзи, в който чуваше Водолея да го вика и се опитваше да разбие вратата, за да стигне до младите. В нощта, за която говореше Кит, Страйдър се беше събудил и бе видял Кит да стои в края на леглото му.
– Ти каза, че си ме чул и си се притеснил.
Кит кимна.
– Криех кинжал зад гърба си, така че да не можеш да го видиш. Ти бе толкова доверчив към мен, докато душата ми ме умоляваше да те убия.
– И все пак се отказа.
– Да. Защото, когато те попитах за какво си мечтаеш, ти ми каза колко много съжаляваш, че не си ме спасил и аз знаех, че това е истината. Твоята болка бе твърде истинска, за да е преструвка. Осъзнах, че господарите ми са си играли с ума ми, че са ме лъгали. Не бях те виждал от години. Като Кристофър ти не ми дължеше нищо и все пак ми протегна ръка, когато никой друг не го е правил. Бог знае, че има твърде малко хора като теб на този свят. Не можех да те убия дори ако това означаваше да умра на твое място.
Страйдър се намръщи при тези думи.
– Какво искаш да кажеш?
Кит издиша дълбоко и уморено.
– Бяха ми дадени две години, за да изпълня задачата си, а времето ми наскоро изтече. Беше ми казано или да убия всички вас, или те ще ме убият.
– Никой не се е опитвал да те убие?
– Не е и до днес. Изглежда, господарите ми са се уморили от това да се занимават с нас и са изпратили нова група, която да се отърве от нас.
– Как така?
– Елизабет бе една от нас – каза той уморено. – Изглежда, в крайна сметка е открила Калб ал ‘Акраб и се е изправила срещу него. Знам, че тя не довърши всички имена в списъка си и все още имаше време, за да завърши мисията си. Нямаше друга причина да умре и съм сигурен, че не се е удавила. Просто има твърде много съвпадения. Не. Те са я убили. Убеден съм.