Страйдър изведе Роуина от шатрата, макар да не беше особено убеден, че трябва да оставя хората си без надзор.
Роуина изпусна уморена въздишка, докато вървяха обратно към замъка.
– Какъв изпълнен с ужасни събития ден бе днес.
– Да, такъв беше.
Тя го дръпна, за да спре и прокара пръсти през белега на ръката, които сарацините бяха изгорили в плътта му.
– Защо просто не оставят всички ви на мира?
– Защото все още се борим с тях.
– А ако спрете?
– Повярвай ми, Роуина, бих дал всичко, за да оставя меча си. Но как бих могъл, когато знам, че там има още мъже като Кит? Още жени като Елизабет? Би ли искала от мен да ги изоставя? Просто да им обърна гръб и да си кажа, на кого му пука?
– Не, не бих.
– Тогава какво искаш от мен да направя?
– Бих искала да намериш този Скорпион и да го изобличиш. Само той знае самоличността на убийците. Намери го и ще спрем това.
– И как предлагаш да го направим?
– Не съм сигурна, но мисля, че знам един начин.
Глава 15
Роуина беше като вцепенена през цялата следваща седмица, докато междувременно Елизабет бе погребана и цялата група се опитваше да не мисли за трагедиите, които следваха събитието до този момент. Сякаш над всичко и всички се беше спуснала мрачна пелена и обикновено празничния повод сега бе приет по-скоро апатично. Дните на турнира напредваха бавно, докато рицари и оръженосци тренираха за предстоящите събития.
Но през цялото време Роуина страдаше за приятелката си. Страйдър и хората му бяха загрижени за безопасността ѝ повече от всякога, толкова много, че Блекмор дори пренебрегваше плановете си да стои далеч от нея, докато не откриеха какво се е случило с Елизабет. Единствената ѝ утеха бяха срещите ѝ със Страйдър, при които го учеше да пее, докато той непрекъснато се бореше с обучението ѝ.
Това се бе превърнало в напълно обичайно ежедневие. След вечеря Роуина щеше да отиде с него в шатрата му, където той щеше да гримасничи и да се оплаква в продължение на половин час или повече, преди да седне и да я остави да го научи на нотите и думите. Изобщо не се опитваше да повтори добре нито едното от тези неща. След това той щеше да завърши урока с целувка и Свен щеше да намери някакъв начин да ги прекъсне, така че Страйдър да бъде принуден да я отведе обратно в замъка.
Това бе достатъчно, за да я накара да поиска да хвърли лютнята си по Свен. Но той имаше добри намерения, и затова тя почти понасяше намесата му. През деня, докато Страйдър тренираше фехтовка и се биеше, Роуина следваше Деймиън навсякъде, където отидеше, опитвайки се да го хване в съмнително поведение, което щеше да покаже кой и какъв е той: убиецът на Елизабет. Той беше Скорпиона. Беше сигурна в това. В действителност тя го шпионираше само допреди няколко минути, отправяйки се към стаята за съвещания на краля, където Хенри цяла сутрин бе заобиколен от почитатели.
Защо Деймиън би се осмелил да отиде там, докато кралят го няма, освен ако не търсеше информация, която би могъл да предаде на враговете на Хенри? Тя бе сигурна, че е намислил нещо лошо, дебнейки. Точно като нея, когато го последва в гората преди два дни.
Тогава, разбира се, съмнителния случай се оказа среща с един фермер, за да купи пресни плодове, но... Той бе виновен за държавна измяна и тя щеше да го докаже. Роуина затаи дъх, когато Деймиън се мушна в кралската стая като безшумен призрак. Този път по-предпазлива, тъй като се бе поучила от предишните си грешки, когато бе хваната от него, тя надникна през цепнатините във вратата, за да види какво прави. Нямаше и следа от него.
Роуина потупа брадичката си нерешително. Трябваше ли също да се промъкне в стаята, или да го почака да се появи отново? Страйдър я бе предупредил най-сериозно да не следва Деймиън. В края на краищата, ако той бе убиецът, както подозираше, нямаше да се поколебае да отнеме и нейния живот. Но принцът сякаш я харесваше достатъчно, и ако тя се окажеше мъртва, тогава Страйдър щеше да знае със сигурност кой го е направил и нямаше съмнение, че щеше да отмъсти за нея и Елизабет.
Все още нямаше и следа от движение или звук от вътрешността на стаята. Сега или никога... Поемайки дълбоко дъх, тя открехна вратата леко и се огледа. Там нямаше никой, доколкото можеше да види. Къде може да е отишъл? Нямаше друг изход от стаята. Тя вкара главата си малко по-навътре.
– Мен ли търсите?
Пискайки, тя подскочи, когато дълбокият глас на Деймиън я стресна изотзад. Тя се обърна и го видя в коридора, стоящ с ръце, кръстосани пред гърдите. Как мразеше тази качулка, която го скриваше напълно от погледа ѝ. Бе изключително смущаващо да говориш с някого, когато не можеш да видиш лицето и очите му.