– Какво се опитваш да напишеш? Може би мога да ти бъда полезна.
Изглежда се чувстваше по-скоро неловко относно това.
– Да не би писмото да е свързано с война? – опита тя отново. – Имаш нужда някой да предаде заповедите ти на някого от мъжете ти или на Братството?
– Не, това е лично писмо.
Нищо чудно, че бе нервен. Понякога Страйдър можеше да е много потаен с всички.
– Ако предпочиташ да изпратя да извикат някой от хората ти?
Той изсумтя.
– Не бих им се доверил за това.
– А би ли се доверил на мен?
Той срещна погледа ѝ с нещо подобно на срам, макар че тя не можеше да си представи защо би се чувствал така. Той размисли мълчаливо в продължение на няколко минути, преди да отстъпи назад и да дръпне стола си за нея. Роуина седна на бюрото му. Извади ново парче пергамент от чекмеджето и го сложи върху писалището. Взе перото, потапяйки го в мастилото, и погледна нагоре към него.
– Когато си готов, милорд. До кого е адресирано?
– Остави мястото за името празно. Имам много неща, които искам да кажа и ако просто напишеш някои от тях отдолу, по-късно ще мога да ги препиша така, че този човек да знае, че ще ги напиша със собствената си ръка. Важно е за мен, този човек да знае това.
Колко странно. Но тъй като не искаше да го разпитва за нещо, което очевидно го притесняваше, тя положи ръката си върху хартията.
– Добре тогава. Само ми кажи какво да пиша.
Страйдър разтърка очи и закрачи между бюрото и леглото си. Тишина надвисна във въздуха, докато Роуина чакаше търпеливо. Никога преди не го беше виждала такъв. Бе доста нервен и несигурен, приличаше по-скоро на неопитен младеж, отколкото на свирепия рицар, когото бе опознала толкова добре. След като покрачи малко, той най-накрая проговори.
– Сърдечни поздрави. Надявам се това писмо те намира в добро здраве.
Роуина записа думите му.
– Броя всяка минута от всеки ден, в която сме разделени един от друг.
Коремът ѝ се сви при думите му. До кого ли би могъл да пише такова писмо?
– И всяка сутрин, когато се събудя, първата мисъл в главата ми е свързана с теб.
Роуина спря, за да го изгледа гневно, но той бе твърде зает да крачи, за да забележи недоволството ѝ.
– През целия си живот, никога не съм мислил, че ще срещна някой като теб. Някой, който да ме кара да се смея дори когато вече нямам сили да се усмихна. Всичко, което трябва да направя, е да помисля за теб и сърцето ми веднага се развеселява. Всъщност пазя всяка една от усмивките ти заключена, особено там – в сърцето и в съзнанието си. Ти никога няма да разбереш наистина колко съжалявам, че съдбата няма да ни види заедно. Че нещата не могат да бъдат различни между теб и мен. Но все пак има много неща в живота ми, за които съжалявам.
Сълзи запариха в очите ѝ, когато осъзна какво ѝ диктуваше и на кого щеше да изпрати това писмо.
Без да поглежда към нея, той си пое дълбоко дъх.
– Надявам се, че тази бележка те намира в добро здраве и че ще се усмихваш, когато си мислиш за мен и няма да се натъжаваш, както го правя аз. Никога не бих искал да съм причина за твоето нещастие. Вместо това се надявам, че имаш всичко, което желаеш и че някой ден, ако нещата са различни, може би отново ще ме приветстваш в обятията си. Завинаги твой, Страйдър.
Той се приближи до нея и погледна надолу към хартията.
– Записа ли всичко?
Роуина подсмърчаше, докато поклащаше глава.
– Не, милорд.
Той въздъхна раздразнено.
– Но как тя ще разбере за чувствата ми, ако не ѝ ги напиша?
– Тя знае, Страйдър.
Роуина го погледна и видя същата болка, която бе усетила, отразена в сините му очи.
– Но ако не го напиша…
– За нея няма значение дали ще го напишеш, или не – каза тя, вземайки грубата му мазолеста ръка в своята, – а само дали го мислиш и чувстваш.
Той коленичи до нея и се загледа с копнеж в очите ѝ.
– Чувствам го, Роуина. Усещам го всеки път, когато те погледна. Всеки път, когато мисля за теб.
Тя се наведе все така леко, за да улови устните му със своите. О, вкусът на този мъж... той я караше да се чувства замаяна и слаба. Караше я да се извиси високо над този свят.
Бе сърцето и душата ѝ. Бе всичко за нея. И тя искаше да му каже колко много значи за нея. Но не с думи. Бе протегнал ръка към нея като ѝ бе дал това, от което се нуждае и сега тя щеше да му даде това, за което копнееше той.
Страйдър затвори очи, когато Роуина изостави устните му и впи устни във врата му. Езикът ѝ дразнеше плътта му с възхитителни облизвания, които го подлудяваха. Никога преди тя не се бе държала дръзко с него, но сега се наслаждаваше на начина, по който бе поела контрола над желанието им. Той все още се чувстваше като задник заради факта, че бе казал това, което искаше. Но желаеше тя да знае какво изпитва към нея. Дължеше ѝ толкова много, дори повече от всичко, което му беше дала.