– Той би бил добра бавачка, нали?
– Да, при условие,че горкото дете, което му е поверено, не го убие, докато спи.
Тя отново се засмя, после се отпусна тихо в ръцете му. След като затвори очи, не ѝ отне много време, за да се унесе в сън. Но откакто сама се предаде на Морфей, една мисъл стоеше в дъното на съзнанието ѝ. Тя бе спала със Страйдър много повече пъти, отколкото би трябвало и в рамките на седмицата трябваше да прокърви. Какво щеше да стане, ако това не се случеше?
Страйдър се събуди точно преди зазоряване, за да открие Роуина все така тихо да похърква до него. Той се усмихна на звука и на вида ѝ, сгушена на рамото му с ръка, закътана под брадичката. Дългата ѝ руса коса бе разпръсната около нея и падаше през ръба на леглото му. Тя бе красива на слабата светлина. Изкушен от това да я разбуди с целувки, той се въздържа. Изглеждаше уморена и без съмнение имаше нужда от съня си. Беше му казала, че има проблеми със спането, откакто почина Елизабет.
Но тя, изглежда, спеше спокойно в ръцете му. Мисълта за това го стопли. Целувайки ръката ѝ, той неохотно се отдели от нея, като внимаваше да не дръпне косата ѝ или да я събуди. Имаше много работа днес, включително и необходимостта да събере хората си и да каже на Свен да изпрати пратеник при Шотландеца, за да се увери, че всички са пристигнали благополучно.
Страйдър погледна назад към Роуина и се усмихна. Какво ли не би дал да се буди всяка сутрин по този начин… Въздъхна при тази ненужна мисъл, бързо се изми, облече се, и отиде да закуси.
Роуина не беше сигурна колко е часът, когато се събуди заради някой, който говореше отвън до шатрата на Страйдър. Когато за първи път отвори очи, ѝ отне няколко секунди, за да си спомни къде се намира. Червенина покри лицето ѝ, когато осъзна, че е гола и все още в леглото на графа. Някой, надяваше се Страйдър, бе оставил синята ѝ рокля върху сандъка с оръжията. Нямаше и следа от жълтата рокля, която носеше предишната нощ. Някой също така бе оставил купа за миене, кърпи и голяма стомна с вода за нея.
Роуина отметна завивките, за да се измие и облече, а след това тихо се засмя, когато видя изписаното от Страйдър върху корема си. Тялото ѝ се разгорещи при спомена за докосването му и тя сложи ръка върху него и се усмихна нежно. Щеше да се погрижи да се запази още малко. Малко изплашена от това да не бъде хваната гола в шатрата му, Роуина се изми бързо и грабна роклята си. Беше благодарна на Бриджит, че е изпратила тази, която се завързва отпред, а не на гърба. Бе оставила на приятелката си да мисли за това.
Обу новите си чорапи, след това плъзна краката в обувките си и излезе от шатрата. Малко след като тръгна надолу по хълма, тя видя как група рицари са се събрали в кръг и чу гласа на една стара жена да говори на арабски и да пита дали някой може да я разбере. Рицарите бяха груби и враждебни към старицата, като я обиждаха на нормански френски език. Дори някой да разбираше въпросите ѝ, никой не отговаряше.
– Аз те разбирам – каза Роуина, пробивайки си път през тълпата.
Мъжете се разделиха ядосани, но тя бе свикнала с това и не им обърна внимание, тъй като се опитваше да помогне на жената.
В средата на кръга от рицари, тя откри една стара жена, облечена като слуга сарацин. Държеше слаба, крехка ръка на едно момче, което беше на не повече от осем. Той също носеше арабски дрехи, но чертите и бледата му кожа очевидно бяха европейски. Кичури от златната му руса коса бяха изскочили от шапката му и той имаше много големи тъмни лешникови очи. Беше ужасен, докато наблюдаваше големите мъже около тях.
– Милейди – каза сарацинската жена, като се покланяше ниско пред Роуина. – Моля ви, можете ли да ни помогнете?
Роуина ѝ се усмихна.
– Какво мога да направя за теб, добра жено?
Тя се изправи бавно и дръпна момчето напред, за да застане пред нея. Той стоеше там и гледаше към Роуина, сякаш бе по-уплашен от нея, отколкото от рицарите. И все пак той бе красавец.
– Беше ми казано да доведа Александър – на Роуина ѝ трябваше момент, за да познае името в силно изразения арабски акцент на жената, – при баща му. Беше ми казано, че той ще бъде тук с другите рицари от рода му.
Това имаше смисъл. Повечето прочути европейски рицари бяха тук за турнира. Момчето можеше да е син на всеки от тях.
– А кой е баща му?
Старицата побутна момчето напред.
– Покажи на дамата символа си, момче.
Момчето поклати глава и се сви далеч от Роуина.
– Ще бъде както Аллах повелява, Александър. Покажи ѝ символа на баща си.
Очите на момчето бяха пълни със сълзи, сякаш изглеждаше готово да избяга, за да се скрие. То неохотно дръпна веригата, която висеше на врата му, докато не извади една малка хералдическа емблема. Тя бе от онези, които много рицари носеха около вратовете си. Роуина се премести напред, така че да може да види, чий герб бе рисуван върху него.