Медальонът на Александър беше стар и износен и по-голямата част от рисунката липсваше. Дори и така тя веднага разбра, на кого принадлежи. Сърцето ѝ спря. Да, тя познаваше баща му. Добре.
– Коя е майка ти, Александър? – попита Роуина, принуждавайки гласа си да остане нежен.
Момчето погледна към старата жена.
– Кажи ѝ – подтикна го тя.
– Елизабет от Корнуол – каза той, тонът му бе ужасен като очите му. – Но те ми казаха, че е умряла.
Роуина не можеше да диша. Да, той приличаше на приятелката ѝ. Сега, когато говореше за нея, ясно виждаше чертите на Елизабет, но не видя нищо, което да напомня, че е син на баща си.
– Какво ви казват, милейди? – извика един от рицарите, докато тълпата ставаше все по-неспокойна.
– Няма съмнение, че лъжат. Аз казвам, че трябва да ги убием.
Роуина се намръщи на мъжете около нея.
– Имате ли нещо против? – каза тя на нормански френски, като гледаше гневно всички. – Не виждате ли, че са ужасени?
– И така трябва да бъде.
– Аз казвам да ги разпънем като предупреждение към другите от техния вид.
Роуина се изправи.
– Ще трябва да минете през мен, за да го направите.
– Това няма да е проблем.
Когато един от мъжете пристъпи напред, внезапно бе дръпнат назад.
– Всъщност това е проблем – каза Страйдър ядосано. – За да стигнеш до дамата, първо трябва да ме победиш.
Един от рицарите се изплю на земята.
– Оставям на теб да защитаваш сарацинско куче.
Страйдър се обърна към мъжа с толкова гневен поглед, че дори Роуина усети да я залива вълна на страх.
– Да не би да ми отправяш предизвикателство?
Рицарят, заедно с останалите, бързо се оттегли. Роуина пое накъсан дъх, благодарна още веднъж за намесата на Страйдър. Той я погледна, а чертите му веднага се просветлиха, докато не насочи озадачен поглед към момчето и старицата.
– Какво правят те тук? – попита той.
– Търсят бащата на момчето.
Страйдър кимна, погледът му бе напълно невинен.
– Трябва ли да го доведа?
– Не, няма нужда.
– Как така? – попита той намръщено. – Баща му мъртъв ли е?
– Не, Страйдър – каза тя и посочи медальона на момчето. – Ти си неговият баща.
Глава 16
Страйдър примигна, след това отново примигна, докато думите ѝ преминаваха през ума му, преди да бъдат отхвърлени.
– Моля?
– Виж сам – каза Роуина, поклащайки ръката, в която държеше малък медальон. – Той носи символа ти и двамата твърдят, че медальонът принадлежи на баща му.
Страйдър се вгледа в двамата, а умът му работеше. Как бе възможно това? Той никога не беше ставал баща на дете, да не говорим на такова, което има сарацинска бавачка.
– Говорят ли нормански френски? – попита той Роуина.
– Не.
– Добре – каза той, облекчен от тази отсрочка. – Защото не искам да питам детето, коя е майка му. Ти имаше ли възможност да попиташ?
– Да.
– И?
– Той казва, че е Елизабет.
Още веднъж той почти онемя при думите ѝ и претенциите на момчето.
– Твоята Елизабет?
– Да – каза Роуина, очите ѝ бяха тревожни.
О, това не вещаеше нищо добро за него. Последното нещо, от което се нуждаеше, бе Роуина да си мисли, че е бил с една от нейните дами.
– Но аз никога не съм я докосвал. Никога. Кълна се.
Роуина докосна ръката му, погледът ѝ бе нежен.
– Знам, Страйдър. Повярвай ми, знам.
Облекчен, че Роуина се държи разумно и не му крещи, че е съблазнил приятелката ѝ, Страйдър коленичи пред детето и взе малкия медальон от ръката на Роуина, за да го разгледа. Това наистина бе символът на баща му. Този, който бе носил със себе си в Светите земи, когато не бе много по-голям от момчето пред него.
Страйдър затвори очи, докато си спомняше деня, в който бе хванат в плен. Той бе пъхнал насила този медальон в ръката на Деймиън.
– Кажи им, че си ми брат. Те няма да те наранят, ако мислят, че не си от значение.
Деймиън бе свил устни презрително.
– Но аз съм от значение.
Въпреки това Страйдър бе принудил Деймиън да го вземе. Деймиън го бе грабнал и оттогава Страйдър не го бе виждал. Всъщност бяха минали години, откакто дори бе мислил за това. Момчето облиза устните си, докато гледаше ту към медальона си, ту към Страйдър и обратно.
– Ти ли си баща ми? – попита момчето на арабски.
Страйдър се страхуваше да отговори на този въпрос, тъй като се опасяваше, че това може да е някакъв трик, който убийците искат да използват срещу него и хората му. И ако беше така, той щеше да убие всеки, който си позволяваше да си играе с едно невинно дете по този начин.