– Откъде взе това? – попита той детето.
– Чичо ми го даде.
Страйдър наклони глава, докато оглеждаше детето.
– Твоят чичо?
– Да. Той е от едно място, наречено Франция. Ние дойдохме оттам, за да стигнем тук, както казва Нана, но тя не знае къде точно е живял чичо ми, когато е бил момче. През цялото време той ми разказваше за Франция и за баща ми и как преди двамата са си играли като са си правели шеги с други момчета и готвача им. Имаш ли собствен готвач?
Страйдър поклати глава към момчето, като се опита да продължи разговора.
– И какво точно ти разказа чичо ти за баща ти?
– Че баща ми е най-смелият рицар в целия свят. Той каза, че един ден ще го намеря и че баща ми ще се погрижи за мен точно както се е опитвал да се грижи за чичо ми. Но чичо ми каза, че е бил лошо момче и не се е вслушал в него. Той ми каза, че дяволът винаги идва за малките момчета, които не слушат родителите си.
Страйдър се замисли за това. Колкото повече момчето говореше, толкова повече чичо му звучеше като Деймиън, но това бе абсурдно. При положение че Деймиън го мразеше, му беше трудно да повярва, че мъжът някога можеше да каже нещо добро за него.
Да не говорим за това да разкаже на едно невинно дете истории за детството им заедно.
– А майка ти? – попита Страйдър. – Защо не живееш с нея?
Той погледна към старицата.
– Тя бе отведена, милорд, веднага след като той бе отбит – отговори старицата. – Той не си я спомня.
– А чичо му?
Тя сви слабите си рамене.
– Бе отведен преди три години против волята си. Не знаем какво се е случило с него.
Стомахът на Страйдър се сви при мисълта за Деймиън с детето. Те трябва да са били държани заедно доста време, щом едно такова малко дете помнеше толкова много от това, което Деймиън му беше казал.
– А момчето? – попита Страйдър жената. – Къде беше то?
– В охраняемо сиропиталище с други момчета на неговата възраст. Докато майка му се подчиняваше на господарите си, те ѝ бяха обещали, че няма да го наранят. Получи се съобщение, че е умряла и ми казаха да го отведа в дома на баща му.
В това нямаше никакъв смисъл.
– Кой ти нареди?
– Слугите не задават въпроси, милорд. Ние правим само каквото ни се каже.
Страйдър се извини, след това отново погледна към своя „син.“
– Как се казваш, дете?
– Александър.
Той леко се усмихна и протегна ръка към момчето.
– Аз съм Страйдър от Блекмор, малък Александър. Баща ти.
Момчето изглеждаше също толкова зашеметено, колкото Страйдър се беше почувствал, когато бе чул същото. Очите на Александър се насълзиха.
– Ти си истинският ми баща, великият английски рицар?
– Да, момко. Завинаги и винаги.
Момчето се хвърли в прегръдките му с щастлив възглас. Роуина усети как собствените ѝ очи започват да се пълнят със сълзи, докато гледаше как Страйдър и момчето се прегръщат. За момент почти се бе уплашила, че Страйдър ще го отхвърли, но тя би трябвало да знае по-добре. Той никога не би се отнесъл толкова студено с дете. Старицата започна да се отдалечава от тях.
– Чакай – извика Страйдър, изправяйки се с момчето, притиснато в прегръдките му.
Макар мъжът да бе едър, момчето вече бе твърде голямо, за да го носи. Дългите му кльощави ръце и крака бяха увити здраво около Страйдър, докато полагаше малката си глава на рамото на Страйдър и държеше очите си плътно затворени.
– Как е името ти? – попита Страйдър жената.
– Фатима.
Той наклони глава към нея.
– Благодаря ти, Фатима, че доведе сина ми при мен.
Тя кимна, след това понечи да се отдалечи отново.
– Фатима? – извика Страйдър след нея. – Няма ли да останеш с нас и да помогнеш на Александър да се приспособи към новия си дом?
– Трябва да се върна. Господарят ще бъде много разстроен, ако не го направя.
Страйдър постави момчето обратно на краката му.
– Имаш ли семейство, при което да се върнеш?
– Не. Сина ми умря като дете, а съпругът ми го последва не след дълго. Оттогава работя за моя господар в сиропиталището.
– Тогава остани – настоя той. – И помогни на Александър. Ще изпратя пари на господаря ти, за да платя за свободата ти.
Старата жена се разплака при тези думи.
– Ще освободите мен, една безполезна стара жена?
Страйдър я изгледа укорително.
– Не си безполезна, Фатима. Извървяла си дълъг път, за да доведеш сина ми при мен. Мисля, че Александър би искал да има познато лице наоколо, нали така Александър?
Момчето кимна фанатично.
– Обичам Нана – отвърна то. – Тя ме гъделичка, когато съм добър и ми разказва много истории.