Пространството около Томас потръпна. Изведнъж наоколо се появиха Макрос, Пъг, двама мъже в черни халати и Арута.
Той се обърна и видя свитата в ъгъла Риатх, жалка купчина окървавена плът и димящи рани. Драконката изглеждаше мъртва, но и да беше още жива, нямаше да е за дълго. Срещнала беше съдбата си, както сама бе предсказала, и Томас се закле, че няма да я остави в забрава. Зад полегналото й тяло стената, отделяща залата от съкровищницата на валхеру, се беше разцепила при битката между нея и Властелина на ужаса и по пода се бяха изсипали злато и скъпоценни камъни.
— Какво стана? — попита Арута.
— Мисля, че почти свърши — отговори Томас и скочи на пода. Вихрушките запищяха оглушително, Макрос се олюля, а Пъг и останалите се раздвижиха. Изведнъж всички покриха ушите си с длани заради ужасния трясък и чак таванът изхвърча нагоре, разкъсвайки земята над древната камера, мазетата и долните етажи на крепостта. Отломките на две сгради се отнесоха нагоре в небето като гейзер от мазилка и камъни и се изсипаха над града. Високо във въздуха над главите им зейна пролука — сиво петно празнота, засияло на синия фон. И вътре в него заиграха хиляди цветове.
Пъг, Хочопепа и Елгахар вече бяха виждали подобна гледка, всеки сам на Кулата на изпитанието в Града на маговете. Беше Ликът на Врага, видян при златния мост, когато народите бяха избягали на Келеуан през Войните на хаоса.
— То нахлува! — викна Хочопепа.
Макрос изрева, за да надмогне воя на вятъра, заехтял от огромния блестящ смарагд.
— Камъкът на живота! Активиран е.
Пъг се огледа объркано.
— Но ние все още сме живи!
Томас посочи златния си меч, забит дълбоко в зеления камък.
— Аз убих Дракен-Корин преди да успее да използва Камъка на живота. Активиран е, но само отчасти.
— Сега какво ще стане? — изрева Пъг, за да надвие съкрушителния шум.
— Трябва ни силова бариера! — викна Макрос.
Пъг изведнъж се сети и почна да преде магията, която да ги опази да не ги унищожат.
— Хочо, Елгахар, помогнете ми!
Подхвана отново и останалите се включиха да вдигнат защитна бариера. Звукът се усили ужасно и Арута разбра, че колкото и да притиска ушите си, полза няма. Стисна зъби от болка, мъчейки се да се удържи да не писне, и се зачуди дали магьосниците ще успеят да си свършат заклинанията. Светлината от Камъка на живота се усили още повече и се нажежи до ослепително бяло със сребристи оттенъци по краищата. Сякаш беше готова да избълва ужасна гибел. Принцът, почти изтръпнал от умора и от ужаса на преживяното през последните няколко часа, се зачуди тъпо какво ли ще е, ако планетата наистина загине. След което не издържа повече на болката и закрещя…
… а Пъг довърши заклинанието и залата се взриви.
Земята под краката му потрепери, после се разлюля като от земетръс. Ги погледна към града. Войниците на Шамата, Ландрет и Цурануани тичаха презглава редом с тези от Сетанон и Висок замък. Мяркаха се таласъми, троли и неколцина заинатили се Тъмни братя, но всякакви мисли за бой бяха забравени и всяко живо създание, оказало се в града, бягаше от усещането за неизбежна гибел. Мрак, влудяващ страх и отчаяние изведнъж се бяха излели в душите на всичко живо. Всяка жива твар, до последната, искаше само да избяга колкото може по-надалече от източника на този безподобен страх.
Земната твърд се затресе и с глухия, пулсиращ тътен дойде смразяващ стържещ звук и всички изпопадаха на колене и заповръщаха. А после нещо сякаш ги издигна нагоре. Като че ли за миг се понесоха безтегловно във въздуха, след което сякаш някаква гигантска ръка ги блъсна с все сила в земята. И последва взривът.
Всички, които се мъчеха да се изправят, отново рухнаха, а нагоре към небесата се изстреля сноп неописуемо ярка светлина. Слънцето сякаш се взриви и изхвърли в небето късове камък, пръст и дърво в огромен прилив на енергии. Високо над Сетанон лумна червена искра, нарасна, нажежи се до ослепително бяло и после бързо угасна до сива пустош. Последва ненадейна тишина и цветни вихри енергия заиграха сред сивото петно. Като че ли самата тъкан на небесата се бе извърнала наопаки, ръбовете на раздраното небе се свиха и в небесата се разкри пролука към друга вселена. Обезумелите цветове, които бяха силата, енергията, самият живот на Господарите на драконите, запулсираха, набъбнаха и се заизпъваха напред, сякаш се стремяха да преминат последната преграда, деляща ги от крайната им цел. И последва звук.