Ги въздъхна и усети, че радостта в душата му затихва, и го споходи сигурността, че никога вече няма да може да изпита толкова съвършен миг на радост, такава върховна наслада. Арманд дьо Севини притича до стария си съюзник, следван от Мартин и едно джудже.
— Ги! — каза той, отмести цуранския войник, който придържаше стария му командир и приятел да не падне, и го прегърна. Двамата се залюшкаха в гореща прегръдка, смееха се и плачеха.
— Победихме някак — тихо каза Ги дьо Батира. Арманд кимна и попита:
— А Арута?
Ги поклати тъжно глава.
— Нищо не би могло да оцелее сред онова. Нищо.
Дойдоха Мартин и Долган начело на група джуджета. Кралят на джуджетата на Запада пристъпи и застана до Ги и Арманд.
— Колко ужасно и безкрайно красиво е! — тихо каза Долган.
Куполът от светлина сякаш бе придобил очертанията на гигантска шестоъгълна гема. Всеки ръб сияеше ярко и гаснеше и куполът все едно искреше. Усещането за съвършенство помръкваше, както и чувството на неизразима радост, но в очите на всички, които го гледаха, все още се долавяше тиха почуда.
Мартин откъсна поглед от гледката и каза:
— А Арута?
— Изчезна вътре — отвърна Ги. — С трима мъже на гърба на един дракон. Елфът им знае имената. — После насочи вниманието си към по-злободневни неща и каза: — Мартине, я вземи няколко души и ги изгони тези Тъмни братя, че току-виж се прегрупират и решат да се върнат.
Долган извади лулата си и каза:
— Моите момци вече се грижат за това, макар че биха приели компанията ви на драго сърце. Въпреки че не знам защо ми се струва, че моределите и слугите им нямат нужда да ги подтикваме много. Честно казано, съмнявам се, че някой тук днес го сърби много за бой.
А после на фона на блестящата зелена гема от облаците прах се появиха фигурите на шестима накуцващи мъже. Мартин и другите около него ги загледаха мълчаливо — лицата им почти не се виждаха сред гъстата пелена на праха. Но когато изминаха половината път между града и тях, Мартин извика:
— Арута!
Изведнъж напред се втурнаха мъже да помогнат на Арута и спътниците му. По двама войници прихванаха всеки от тях, за да им помогнат, но Арута само се спря и прегърна брат си. Мартин сложи ръка на рамото му, изгледа го и заплака от радост, че го вижда жив. После пак вдигнаха очи да погледат сияйния купол над града.
И отново ги обля усещането за хармония, за безкрайна обич към всичко живо, за съвършенство.
А после зелените светлини на купола примигнаха и угаснаха, а прахта започна да уляга.
— Най-после се свърши — дрезгаво изхриптя Макрос.
Луам крачеше из лагера. Арута вървеше до него, все още подпухнал и пребит.
— Изумителна история — каза кралят. — Вярвам ти само защото доказателството е пред очите ми.
— Дори аз, макар че го преживях лично, все още не мога да повярвам на очите си — отвърна Арута.
Луам се озърна.
— Все пак след всичко, което ми разказа, имаме късмет, че още е останало нещо за гледане. Предполагам, че трябва и да сме благодарни на всичко отгоре. — Той въздъхна. — Знаеш ли, като деца щях да се закълна, че да си крал е голяма работа. — Погледна замислено Арута. — Също както щях да се закълна, че съм по-умен от Мартин и тебе. — И добави с примирена усмивка: — Доказателството, че не съм, е, че не последвах примера на Мартин и да откажа короната.
— Не можеш да си представиш какъв ужас е. Хазара-хан щъка насам-натам, бъбри си сладко с половината благородници в Кралството и не се съмнявам, че събира държавни тайни като миди по морския пясък. Сега, като се отвори разломът, трябва да се свържа с императора и да уредя размяната на пленници, макар че при нас такива няма, нали ги освободихме, а Касуми и Хокану ми разправят, че ще трябва да ги откупя, което означава да вдигна данъците. А на всичко отгоре и няколкостотин дракона, каквито никой не е виждал на този свят от векове, са се разлетели във всички посоки и… рано или късно ще огладнеят. А и проблемът с цял разрушен град…