Макрос помълча известно време, след което погледна Пъг.
— Ти до голяма степен си мой син, макар и в по-особен смисъл, не по-малко от всички други, които съм наричал така през вековете. Най-малкото си ми наследник и притежател на цялото магическо познание, което съм събирал, откакто дойдох на Мидкемия. Последният сандък с книги и ръкописи, който пазех на острова, скоро ще пристигне в Звезден пристан. Съветвам те да премълчиш за него пред Кълган и Хочопепа, преди да си ги проучил добре. Някои от нещата в тези книги са непостижими за никого на този свят, освен за теб и за онзи, който навярно ще наследи необичайното ти призвание. Обучавай добре следовниците си, Пъг. Направи ги могъщи, но също така ги направи и обичливи, достойни мъже и жени. — Замълча развълнуван и загледа някогашните момчета, станали мъже, онези хлапета от Крудий, от които преди дванадесет години бе започнал да извайва като от меки късчета глина бъдещите спасители на света. Накрая им рече: — Използвах ви и двамата, понякога сурово. Но ето, че накрая се оказа нужно. Каквато и болка да сте преживели във всичко това, радвам се да мисля, че е заплатена. Постигнахте неща, надхвърлящи и най-дръзките момчешки мечти. Сега Мидкемия разчита на вас да я опазите. Имате моята благословия. — С очи, изпълнени, с влага и грейнали, той каза тихо: — Довиждане и ви благодаря.
Отдръпна се и бавно се обърна. Нито Пъг, нито Томас не можаха да се насилят да му кажат „сбогом“. Макрос тръгна полека на запад, към залеза. И не само се отдалечаваше от тях, но още с първата стъпка сякаш стана по-безплътен. С всяка нова ставаше все по-безтелесен, прозрачен, после се стопи в облаче мъгла, после и мъглата се разсея. И вече го нямаше.
Дълго време не си казаха нищо. После Томас се зачуди на глас:
— Дали ще си намери някога място, как мислиш?
— Не знам. Може би някой ден все пак ще намери своя Остров на блаженството — отвърна Пъг.
Отново помълчаха, след което се върнаха в кралския павилион.
Празненството беше в разгара си. Мартин и Бриана бяха обявили намерението си за венчавка и то бе посрещнато с искрено одобрение от всички. И докато другите се радваха, че са живи, и просто се наслаждаваха на радостта от живота, Арута, Луам, Томас и Пъг се промъкваха през руините на доскорошния Сетанон. Населението бе приютено в по-малко пострадалия западен район, който бе далеко, но все пак четиримата се движеха предпазливо, за да не ги забележат.
Томас ги преведе през широка цепнатина в земята към някакво подобие на вход към пещера под руините на цитаделата.
— Ето тук — рече той — се е отворил процеп, водещ към подземната зала в центъра на древния град. Стъпвайте внимателно.
Слязоха бавно, улеснени от смътната светлина, сътворена от магията на Пъг, и скоро се озоваха в древната зала. Пъг махна с ръка и от дланта му изникна кълбо по-ярка светлина. Томас даде знак на краля да продължат. От сенките изскочиха няколко облечени в роби фигури и Арута бързо извади сабята си. От тъмното се чу женски глас:
— Прибери оръжието си, принце на Крондор.
Томас кимна и Арута прибра сабята си в ножницата. От тъмнината изникна и пристъпи срещу тях огромна фигура, отрупана със скъпоценни камъни и засияла от светлината. Беше дракон, но много по-различен от всички, които бяха виждали, защото на мястото на някогашните златни люспи светеха хиляди рубини, смарагди и изумруди. С всяко движение многоцветна дъга с ослепителна красота обливаше чудовищното тяло.
— Коя си ти? — попита кротко кралят.
— Аз съм оракулът на Аил — чу се мек женски глас от устата на дракона.
— Имахме споразумение — каза Пъг. — Трябваше да й намерим подходящо тяло.
Томас поясни:
— Риатх бе лишена от съзнание, душата й бе изтръгната от ръцете на Властелина на ужаса. Но тялото й все още беше живо, макар и ужасно пострадало и в предсмъртна агония. Макрос я изцери и замени увредените люспи с нови, изсечени от намереното тук съкровище с помощта на едно уникално свойство на Камъка на живота. С възвърнатото си чародейство след това той пренесе оракула и нейните слуги тук. Сега оракулът обитава това тяло.