— Но готов или не — време е.
Другите се надигнаха като един и в миг на примирено безмълвие човекът в черното се остави умовете им да се слеят с неговия за последно сбогом. Връщаха го там, където предстоеше борба, борба, в която той щеше да вземе съдбовно участие. Но го изпращаха с много повече, отколкото бе притежавал, когато бе дошъл при тях. Той усети последния досег и промълви:
— Благодаря ви за всичко. Ще се върна там, откъдето бързо мога да се прибера у дома.
Без повече думи, той притвори очи и изчезна. Съществата в кръга помълчаха за миг, след което се пръснаха, всеки и всяка по своите задачи. Само листата по клоните продължиха да шумят неспокойно, докато ехото на черния вятър не заглъхна.
Черният вятър продължи да духа, докато стигна тесен планински път над дълбока пропаст, където се бяха стаили няколко души. За няколко мига те се взряха на юг, сякаш търсейки източника на този странно тревожен вятър, след което отново заоглеждаха низините под тях. Двамата най-близо до ръба на пропастта бяха яздили дълго и изтощително, след като се бе получило донесението на предния патрул. Долу пред очите им под грозни знамена се сбираха пълчища. Водачът на малката група мъже, висок сивокос мъж с черна превръзка на дясното око, надникна над ръба и прошепна:
— Точно толкова лошо, колкото се бояхме.
Другият до него, не толкова висок, но по-широк в раменете, почеса късата си черна брада и приклекна до спътника си.
— Още по-лошо е — отвърна той също с шепот. — Ако се съди по броя на лагерните огньове, трупащите се тук облаци ще донесат ужасна буря.
Мъжът с превръзката на окото поседя мълчаливо, после каза замислено:
— Е, поне спечелихме близо цяла година. Очаквах да ни ударят още миналото лято. Добре, че се подготвихме, защото сега наистина ще тръгнат. — Върна се приведен при високия рус мъж, който държеше коня му. — Ти оставаш ли?
— Да, мисля да погледам още малко. Като видя по колко пристигат и с каква скорост, ще мога по-добре да преценя каква чет ще поведе.
— Какво значение има? Тръгне ли, ще поведе толкова, колкото има.
— Просто не обичам изненадите.
— Колко още ще останеш?
— Два, три дни най-много. След това наоколо ще стане доста пренаселено.
— Вече сигурно са пуснали патрули. Два дни най-много. — Той добави с мрачна усмивка. — Все се цепиш от групата, но за тези две години свикнах да си наблизо. Пази се.
Русият се усмихна широко.
— Това важи и за теб. Последните две години достатъчно ги ужили. Много би им се искало да те спипат в мрежата си. Никак няма да е добре да се появят пред градските порти точно с твоята глава, забучена на копие.
— Това няма да се случи — отвърна сивокосият. Каза го с открита усмивка, но гласът му беше изпълнен с решимост, добре позната на другия. — Е, само внимавай. Хайде, тръгваме.
Отрядът потегли и само един остана да наблюдава с набития мъж. Здравенякът огледа лагера долу и промърмори:
— Какво си замислил този път, нещастно изчадие на мръсна курва? Какви ли гадости се каниш да ни изсипеш, Мурмандамус?
Глава 1
Празненство
Джими се затича по коридора.
През последните няколко месеца момчето беше пораснало. В деня на следващото Средилетие щеше да навърши шестнадесет години, макар че никой не знаеше точната му възраст. Шестнадесет изглеждаше добро предположение, въпреки че можеше да мине по-скоро за седемнадесет, та дори и за осемнадесетгодишен. Атлетичната му фигура беше започнала да се разширява в раменете и беше израснал почти с цяла глава, откакто дойде в двора. Сега приличаше повече на мъж, отколкото на момче.
Но някои неща така и си оставаха неизменни и едно от тях беше чувството му за отговорност. Макар човек да можеше да разчита на него за важни задачи, пълното му пренебрежение към дребните неща отново заплашваше да обърне целия двор на принца на Крондор в хаос. Длъжността му предписваше той, като старши скуайър, да се явява пръв, но както винаги и този път, изглежда, щеше да се окаже последен. Странно защо точността все му убягваше. Пристигаше или късно, или преждевременно, но никога навреме.
Скуайър Локлир стоеше до вратата на залата, използвана за събиранията на скуайърите, и махаше отчаяно на Джими. От всички скуайъри само Локлир бе останал приятел с личния скуайър на принца след завръщането му с Арута от издирването на сребротръна. Въпреки първата и много точна преценка на Джими, че Локлир в много отношения все още си е дете, той проявяваше известна страст към безразсъдството — нещо, което бе изненадало и същевременно зарадвало приятеля му. Колкото и рисковани схеми да замисляше Джими, Локлир винаги се съгласяваше. Всеки път, когато си изпатеше заради издевателствата на Джими с търпението на дворцовите сановници, Локлир приемаше наказанието си с доблест, смятайки го за съвсем заслужено, след като се е оставил да го хванат.