Гледката отново се раздвижи, промени се и той се озова в чудния палат. От белите мраморни подове, прошарени със златни нишки, до абаносовите колони, това бе най-разкошното въплъщение на богатство, каквото си бе представял, надминаващо дори палата на Властелина на войната в Кентосани. Таванът беше изваян от кварц, пропускащ слънчевата светлина в розово сияние, а стените бяха щедро покрити с гоблени, — изтъкани с нишки от злато и сребро. Вратите на всеки праг бяха от абанос, обрамчен със слонова кост и инкрустиран със скъпоценни камъни, и накъдето да се извърнеше Пъг, виждаше злато. А посред целия този разкош бял кръг светлина осветяваше подиум, на който стояха две фигури — на жена и на момиче.
Пъг пристъпи към тях. Изведнъж от пода изникнаха воини, като стръкове, изникващи от земята. Всеки бе могъщо същество с ужасяваща външност. Един приличаше на глиган, превърнат в човек, друг — на чудовищна богомолка. Трети наподобяваше мъж с лъвска глава; четвърти беше с лице на слон. Всички бяха снаряжени в тежки брони и с оръжия от метал и скъпоценности, и ревяха застрашително. Пъг остана спокоен.
Воините нападнаха. Пъг остана неподвижен. Кошмарните същества връхлитаха едно след друго, оръжията им минаваха през него и те изчезваха. След като се стопи и последното, Пъг отново пристъпи към подиума, на който стояха двете фигури.
Площадката започна да се отдръпва, все едно че беше на малки колелца или движещи се крачета и Пъг тръгна след нея. Вървеше и вървеше и скоро прецени, че илюзорният палат трябва да е с площ няколко мили. Знаеше, че може да спре с волята си бягащия подиум с двете пътнички на него, но ако го направеше, щеше да навреди на момичето. Всякакъв несдържан акт на насилие, дори нещо толкова дребно като заповедта към двете бегълки да спрат, щеше да нанесе на девойката неизлечима рана.
Подиумът взе да се поклаща и да отскача, блъскайки се в невидими препятствия, докато преминаваше от зала в зала и от един на друг завой из пресичащите се коридори, а Пъг се принуди да се извърта и снишава, отбягвайки летящите по пътя му предмети. Можеше също така да унищожи всичко, което се изпречваше на пътя му, но резултатът от това щеше да е също толкова вреден за момичето, колкото и ако им заповядаше да спрат. „Не — реши той. — Щом си влязъл в чужда реалност, трябва да се съобразиш с правилата й.“
Изведнъж подиумът спря и Пъг ги настигна. Жената стоеше безмълвна и гледаше в упор приближаващия се магьосник, докато момичето се бе присвило, седнало в нозете й. За разлика от истинската й външност, тук девойката бе красиво облечена, в дълга рокля от мека полупрозрачна коприна. Косата й беше събрана на великолепен кок, придържан със златни и сребърни фибули, всяка с блестящ скъпоценен камък. Макар да не беше възможно да се прецени как изглежда в действителност под кората от нечистотии, тук тя беше млада жена със смайваща хубост.
След това красивата девойка се изправи и започна да расте, и да се превръща пред удивените му очи в чудовище с гигантски пропорции. От хлътналите рамене се протегнаха и издължиха огромни космати ръце, а в главата заприлича на разгневена орлица. От рубинените й очи заблестяха мълнии, а дългите й извити нокти защракаха към лицето на Пъг.
Той остана неподвижен. Ноктите пробиха плътта му и преминаха през него, без да му причинят нищо, след като отказа да вземе участие в тази нова безумна реалност. Чудовището изведнъж изчезна и момичето отново стана такова, каквото изглеждаше в пещерата — голо, покрито със струпеи и мръсотия, обезумяло и изплашено.
Пъг извърна очи към жената и каза:
— Ти си оракулът.
— Аз съм.
Беше царствена, властна и неземна. И в същото време изглеждаше съвсем човешки. Пъг допусна, че и това е част от илюзията. В действителност сигурно представляваше нещо съвсем друго… или трябваше да е била нещо друго като жива. Сега Пъг разбра.
— Ако я освободя, с теб какво ще стане?
— Ще трябва да намеря друга, и то скоро, иначе съществуванието ми ще спре. Така е било винаги и така трябва да бъде.
— Значи друга трябва да се примири с това?
— Така е и винаги е било така.
— Ако я освободя, с нея какво ще стане?