Джими се стъписа. Двамата с Локлир нямаше да са в кортежа пред портите! Щяха да си стоят вътре, на разположение в случай, че стюардът реши, че някоя дребна задача изисква присъствието на скуайъри.
Деласи изчете небрежно на глас останалите дежурства, след което освободи момчетата. Локлир и Джими се спогледаха и Джими настигна тръгващия си церемониалмайстор.
— Сър… — почна момъкът. Деласи се извърна.
— Ако е за назначението ви, не подлежи на оспорване.
Лицето на Джими се изчерви от яд.
— Но аз бях личният скуайър на принца! — отвърна разгорещено той.
В пристъп на необичайна за него дързост Локлир изтърси:
— А аз съм личният скуайър на нейно височество. — Деласи го изгледа изненадано. — Е, донякъде…
— От това нищо не следва — отвърна Деласи. — Аз си имам свои нареждания. Вие трябва да изпълнявате своите. Това е. — Джими понечи отново да възрази, но старият церемониалмайстор рязко го прекъсна: — Казах, това е, скуайър!
Джими се обърна и си тръгна. Локлир го настигна.
— Не знам какво става тук — рече Джими, — но смятам да разбера. Хайде.
Джими и Локлир забързаха. Една заповед от страна на всеки по-старши придворен можеше да сложи край на това, което бяха намислили, така че те се стараеха да не предизвикат вниманието на някой, който да побърза да им намери работа. Погребалният кортеж щеше да тръгне от двореца само след два часа, така че оставаха несвършени цял куп задачи, подходящи за двамата. Започнеше ли процесията, щеше да премине през целия град, със спиране на храмовия площад, където щяха да се изрекат официални молитви, след което идваше дългият път до Риланон и гробницата на предците на Арута. След като погребалния кортеж излезеше от града, скуайърите щяха да се върнат в палата. Но на Джими и Локлир бяха отказали участието дори в тази малка част от процесията.
Джими пристъпи до вратата към покоите на принцесата и кротко попита гвардееца, застанал на пост:
— Дали нейно височество може да ни отдели един момент? Стражът повдигна вежди — не беше в правото му да задава въпроси дори на един толкова низш член на двора като скуайъра, затова само предаде въпроса му вътре. Докато отваряше вратата, на Джими му се стори, че чува отвътре нещо необичайно, някакъв звук, който заглъхна преди да успее да го определи. Опита се да отгатне какво е чул, но не успя. Миг по-късно ги пуснаха да влязат.
Карлайн седеше с Анита до един от прозорците, в очакване да ги поканят да се включат в процесията. Склонили бяха глави една до друга и си говореха тихо. Принцесата-майка Алисия беше прегърнала дъщеря си през рамо. И трите жени бяха облечени в черно. Джими пристъпи и се поклони, Локлир застана до него.
— Моля да ни извините, че се натрапваме, ваше височество — промълви тихо младежът.
— Винаги сте добре дошли, Джими — отвърна му с усмивка Анита. — Какво има?
Джими моментално усети, че е проява на дребнавост да се вълнува за това, че са го изключили в такъв момент, и заговори смутено:
— Някой е заповядал да остана днес в двореца и се зачудих дали… всъщност вие ли сте помолили да ме задържат днес тук?
Карлайн и Анита бързо се спогледаха, после принцесата на Крондор каза замислено:
— Не, не съм аз, Джими. Навярно е граф Волней. Ти си старши скуайър и би трябвало да останеш на поста си. Поне съм сигурна, че така е решил графът.
Джими се загледа в лицето й. Думите й му прозвучаха някак противоречиво. Принцеса Анита се бе върнала от майчиното си имение, без да прикрива очакваната от всички скръб. Но скоро след това в нея бе започнала да се долавя някаква смътна промяна. Разговорът се прекъсна от бебешки рев, последван моментално от друг. Анита стана.
— Никога не е само единият — промълви тя с нескрита обич. Карлайн се усмихна на думите й, но в следващия миг лицето й отново стана сериозно и тъжно.
— Още веднъж ни извинете за натрапването, ваше височество. Съжалявам, че ви обезпокоих за такава дреболия.
Двамата с Локлир излязоха и след като се отдалечиха достатъчно, за да не може да ги чуе стражът, Джими рече:
— Случайно да не съм забелязал там нещо, Локлир?
Локлир се обърна и погледна към вратата.
— Става нещо… странно. Като че ли просто ни държат настрани.
Джими се замисли. Чак сега осъзна какво бе изострило вниманието му пред вратата малко преди да ги поканят да влязат. Звукът, който бе доловил, бяха гласовете на принцесите: оживено, дори някак весело бърборене.
— Започвам да си мисля, че си прав — каза Джими. — Хайде. Не ни остава много време.