Осем гвардейци изнесоха ковчега и бавно, с благоговение го поставиха на катафалката, покрита с черен балдахин.
Джими и Локлир се вгледаха в лицето на починалия принц. Съгласно традицията, процесията трябваше да тръгне с открит ковчег, за да може населението за сетен път да види своя владетел.
Щяха да го затворят извън градските порти и повече нямаше да се отваря, освен само веднъж за най-близките в семейната гробница под кралския дворец на Риланон, където семейството на Арута щеше да се прости с него.
Джими усети, че гърлото му се стяга, и преглътна. Видя, че Арута е в любимото си облекло — кафявата кадифена туника и кафяво-червените гамаши. Добавили бяха и зелен жакет, въпреки че той рядко носеше такава дреха. Бяха поставили и любимата му рапира в ръцете. Изглеждаше като заспал. А после Джими забеляза, че, кой знае защо, са го обули със зелените му нощни чехли!
Напред излезе един от конярите, повел коня на Арута, който щеше да следва катафалката без ездач. Беше великолепен сив жребец, който мяташе глава нагоре и се мъчеше да издърпа поводите от ръцете на коняря. Притича още един коняр и двамата започнаха да се борят да усмирят буйстващото животно.
Джими присви очи и изхъмка.
— Какво има? — попита Локлир.
— Проклет да съм, но нещо не е както трябва. Ела, искам да проверя още едно-две неща.
— Къде?
Но Джими вече беше тръгнал и само подвикна през рамо:
— Побързай, остават ни само няколко минути!
И затича надолу по стълбите. Локлир хукна след него.
Двамата се спотайваха зад ъгъла на конюшните.
— Виж какво става — прошепна Джими и подбутна приятеля си напред. Локлир излезе небрежно пред вратите на конюшните. Слугите извеждаха последните коне. Почти целият гарнизон щеше да тръгне след катафалката на принца, но щом излезеха извън града, ролята на почетен ескорт до Риланон щеше да се поеме от рота кралски копиеносци.
— Ей, момче! Какво се мотаеш тук! — Локлир отскочи от пътя на един от конярите, повел два буйни коня, които за малко щях да го стъпчат, и се шмугна зад ъгъла при Джими.
— Не знам какво точно искаше да видя, но не видяха нищо.
— Точно това очаквах. Ела — каза Джими и се затича към централната сграда на двореца.
— Къде, мътните да те вземат дано?
— Ще видиш.
Джими и Локлир тичаха нагоре по стълбите, взимайки по две стъпала наведнъж. Стигнаха до прозореца с изглед към централния двор и спряха задъхани. Бягането до конюшнята и обратно им бе отнело десетина минути и кортежът вече се готвеше да тръгне. Джими се загледа втренчено. До парадното стълбище на двореца изтрополяха карети и пажовете се разтичаха да отворят вратите. Според традицията екипажите трябваше да возят само членове на кралската фамилия. Всички останали щяха да тръгнат пеш след катафалката на Арута, в знак на почит. Принцеса Анита и Алисия слязоха по стълбите и се качиха в първата карета, а Карлайн и Лаури се забързаха към втората — херцогът почти подскачаше от нетърпение. Скочи в каретата след Карлайн и рязко дръпна перденцето на прозореца откъм своята страна.
Гардан зае мястото си в челото на процесията, — бе с тежка черна мантия. Даде знак и единственият барабанчик заби бавен ритъм по покрития с черен плат барабан. Без устна заповед процесията пое на четвъртия удар на барабана. Войниците закрачиха с тежка стъпка и екипажите тръгнаха напред. Сивият жребец отново се запъна и още един коняр притича, за да го вкарат в пътя. Джими поклати глава. Изпитваше нещо смътно познато; всички късчета на някаква странна мозайка като че ли се събираха на мястото си. После на лицето му бавно изгря широка, разбираща усмивка.
Локлир забеляза изражението на приятеля си и попита:
— Какво има?
— Най-после разбрах какво е намислил Лаури. Мисля, че вече знам какво става. — Потупа Локлир по рамото и добави: — Хайде. Имаме да свършим доста работа, а времето е малко.
Джими водеше Локлир през ниския таен тунел. Факлата в ръката му мяташе треперливи сенки във всички посоки. Двамата се бяха облекли за път и носеха оръжия, храна и одеяла.
— Сигурен ли си, че някой няма да пази на изхода? — попита го може би за пети път Локлир.
Джими отвърна нетърпеливо:
— Казах ти вече: това е единственият изход, който не съм показвал на никого, дори на принца и на Лаури. С някои навици човек се разделя много трудно.
Цял следобед бяха тичали насам-натам по задачи, а след като всички скуайъри се оттеглиха за почивка, се бяха промъкнали тайно на мястото, където си бяха приготвили багажа. Сега беше почти полунощ.
Стигнаха до една врата и Джими загаси факлата и натисна вратата с рамо. Вратата бавно изскърца, съпротивлявайки се след векове ръжда. Пропълзяха през малката пролука и се озоваха на една улица извън палата. Джими се опита да затвори вратата, но тя се запъна. Той даде знак на Локлир и другото момче напъна с него. Тежката врата отново запъна, но след малко се охлаби и се затръшна с трясък. Над тях някой извика: