— Ей, кой там?
Джими побягна. Локлир го последва.
Скоро се скриха сред лабиринта криволичещи улички между Бедняшкия квартал и кейовете. Джими спря, за да си поеме дъх, и посочи.
— Натам. Трябва да побързаме. „Гарванът“ потегля в полунощ. Затичаха пак по загърнатите в нощен мрак улици и скоро вече подминаваха схлупените постройки преди крайбрежната улица. Откъм кейовете се чуваха викове на мъже, суетящи се около готовия да потегли кораб.
— Вече тръгва! — изрева Локлир.
Джими не отвърна нищо, само затича още по-бързо. Стигнаха до кея точно когато прибираха последното въже и с последно усилие успяха да скочат на борда на кораба, който вече се отделяше от кея.
— Я гледай ти! — чу се озадачен мъжки глас и след миг пред тях застана Аарон Готвача. — Е, Ръчицо, толкова ли си се запалил да тръгнеш на път по море, че си готов да си счупиш врата само за да се качиш на борда?
Джими се ухили.
— Здравей, Аарон. Трябва да поговоря с Хъл. Пъпчивият мъж изгледа младежите навъсено.
— На борда на „Кралски гарван“ той е „капитан Хъл“, все едно дали си скуайър, или не. Ще видя дали капитанът може да ви отдели време.
Скоро отведоха момчетата при капитана, който ги изгледа свирепо с едното си око.
— Дезертирали сме, а?
— Тревър — почна Джими, но Готвача се намръщи и той бързо се поправи: — Капитане. Трябва да отпътуваме за Сарт. А от корабния списък в пристанищната служба видяхме, че тази нощ започвате патрул на север.
— Хм. Виж сега, Ръчицо, ти може да си мислиш, че трябва да пътуваш на кораба ми, но рангът ти не е чак толкова висок, че да ми се качваш на борда само с едно „трябва“ и дори без „може ли“. Пък и въпреки оная обява — заради шпионите, нали се сещаш — курсът ми е на запад, понеже ми съобщиха за едни избягали роби от Дърбин: дебнели в засада бедните кралски търговци. Пък и галерите на Квег непрекъснато кръстосват тъдява. Не, вие двамата ще се върнете на брега с лоцмана веднага щом излезем от залива, освен ако нямаш някоя по-сериозна причина, а не че само искаш да се повозиш безплатно. — Изражението на бившия контрабандист говореше недвусмислено, че макар да изпитва добри чувства към Джими, няма да търпи детски глупости на кораба си.
— Мога ли да поговоря с теб насаме? — каза Джими.
Хъл погледна озадачено Готвача, който сви рамене. Джими зашепна нещо в ухото на стария капитан и Хъл изведнъж се разсмя.
— Ох, ще се пръсна!
После се обърна към Готвача.
— Закарай ги тия момци долу. И щом Напуснем залива, вдигай всички платна. Курс право към Сарт.
— Сигурни ли сте, че не искате да ви откараме до Сарт? — попита Тревор Хъл.
Предпочитам да не ме виждат на кораб на митницата. Твърде много внимание привлича. Освен това ей там има едно селце, където мога да купя коне. А на един ден езда оттам има едно хубаво място, където лагерувахме последния път. Можем да наблюдаваме всички, които минават по пътя. Няма да е трудно да ги засека.
— Стига да не са минали вече.
— Тръгнаха само един ден преди нас, а ние плавахме всяка нощ, докато те е трябвало да спят. Изпреварили сме ги.
— Е, добре тогава, момци. Мога само да ви пожелая Килиан да ви закриля. В мигове на доброта той се грижи за моряците и за други безразсъдни души, както и Банат, който прави същото за крадците, комарджиите и глупците. — После добави по-сериозно: — Пазете се, момчета.
После даде знак да спускат лодката.
Отначало ханджията бе отказал да им продаде конете, но сериозното поведение на Джими, властната му стойка и начинът, по който носеше рапирата си, плюс щедрото количество злато го накараха да склони. Докато слънцето се издигне над леса източно от селцето Дълги път, двамата младежи вече бяха поели по пътя от Сарт за Квесторско око.
Някъде по обед вече бяха стигнали мястото — една теснина на пътя. От източната страна една издатина от сушата, обрасла с гъст храсталак, не позволяваше никой да премине незабелязан, а от запад земята стръмно се снишаваше към брега. От това удобно място Джими и Локлир можеха да видят всеки пътник, идещ по пътя или откъм брега.
На два пъти през следващите три дни имаха проблеми. Първият път — от банда ненаети търговски охранници, тръгнали на юг от Квесторско око. Но бандата бързо се обезкуражи както заради решимостта на младежите да се бранят, така и заради голямата вероятност да се окаже, че нямат нищо за крадене освен двата коня. Един се опита да открадне единия, но скоростта, с която Джими завъртя рапирата си, го разубеди. Предпочетоха да ги подминат, вместо да леят кръв заради такава дребна плячка.