— Не са това, което бяха нявга — рече Томас.
— Какво е това? — попита Пъг. Томас посочи надолу.
— Онова там са потомците на гигантските орли, които ловях… които Ашен-Шугар ловеше някога, преди векове. Отглеждах ги, тъй както по-низшите човеци гледат соколи. Тези древни птици бяха в известен смисъл разумни.
„Островните люде са ги опитомили, обучават ги и ги яздят както другите яздят коне. Развалена порода са.“ Томас изглеждаше раздразнен.
— Като толкова други неща, и те са само сянка на онова, което бяха някога.
„Все пак някои от нас станаха нещо повече, валхеру.“
Пъг си замълча. Колкото и добре да разбираше приятеля си, в него имаше твърде много неща, които никой не бе в състояние дори да си въобрази. Томас бе единствен в целия свят и носеше на плещите си бреме, каквото никое друго същество не би могло да понесе, камо ли да проумее. Някак смътно Пъг като че ли можеше да разбере как тези потомци на великите орли, с които Ашен Шугар някога бе ловувал, могат да наранят душата на Томас, но предпочете да не се меси. Каквото и вълнение да изпитваше Томас, беше си само негово.
Скоро след това пред взора им се откри друг остров, мъничък в сравнение с държавата на Квег, но все пак достатъчно голям, за да приюти значително по брой население. Но Пъг знаеше, че обитателите му са малцина, защото това бе Островът на чародея, домът на Черния Макрос.
След като прелетяха над северозападния край на острова, се снишиха, подминаха верига хълмове и полетяха над малка долина. Пъг се взря надолу й възкликна:
— Не може да бъде!
— Какво? — попита го Томас.
— Тук преди имаше едно… странно място. Някакъв дом с открити постройки. Когато се срещнах за първи път с Макрос. Кълган, Гардан, Арута и Мийчъм също бяха там.
Плъзнаха се над короните на високите дървета и Томас каза:
— Тези големи дъбове и снажни борове не са могли-да израстат за годините, откакто за пръв път си срещнал чародея, Пъг. На древни ми приличат.
— Поредната загадка на Макрос — отвърна Пъг. — Дано поне замъкът си е на място.
Риатх прехвърли нова верига хълмове и ги пренесе над единствената видима постройка на повърхността на острова — самотен замък. Свърнаха над бреговата ивица точно където Пъг и спътниците му за пръв път бяха слезли на острова преди няколко години и Риатх започна рязко да се снишава, след което се приземи на пътеката над брега. Каза сбогом на спътниците си и се издигна в небето, приготвяйки се за лов. Томас се загледа подире й, докато не изчезна в небесата, и промълви:
— Забравил бях какво е да яздиш дракон. — Обърна се и погледна замислено Пъг. — Когато ме помоли да те придружа, се уплаших да не се разбудят отново заспалите в мен духове. — Потупа се по гърдите. — Помислих си, че Ашен-Шугар все още се таи тук и само чака повод да се надигне отново и да ме надвие. — Пъг се взря в лицето на Томас. Приятелят му прикриваше добре чувствата си, но Пъг все пак успя да ги долови, силни и дълбоки. — Ала вече знам, че няма повече разлика между Томас и Ашен-Шугар. Вече съм и двамата в едно. — Сведе поглед за миг и Пъг си го спомни като момче, как свеждаше очи, търсейки някакво извинение за момчешката беля пред майка си. — Имам чувството, че и двамата са спечелили и са загубили по нещо.
Пъг кимна.
— Никога повече няма да бъдем момчетата, които бяхме, Томас. Но пък се превърнахме в нещо далеч повече от онова, за което мечтаехме. Ценните неща никога не се оказват прости. Нито пък лесни.
Томас се загледа към морето.
— Мислех си за татко и мама. Не съм им ходил на гости от края на войната. Те биха се радвали, ако можеха да видят внука си.
Томас въздъхна и после се засмя, отчасти с радост, отчасти с горчивина.
— Калис е нещо много по-различно от онова, което биха могли да очакват, но нали и аз съм такъв. Не, не се боя да ги видя отново.
— Извърна се към Пъг и рече тихо: — По-скоро се боя, че никога повече няма да мога да ги видя.
Пъг се замисли за своята жена, Катала, и за всички останали, които бе оставил на Звезден пристан. Можа само да протегне ръка и да стисне рамото на Томас, дълго и с тъга. Въпреки силата и дарбите, които бяха придобили, таланти, с които никой по света не можеше да се мери, и двамата си оставаха смъртни хора и Пъг много повече от Томас съзнаваше гибелното естество на онова, пред което се бяха изправили. А още по-дълбоките подозрения и мрачни страхове таеше в себе си. Мълчанието на елдарите, докато го обучаваха, присъствието им на Келеуан и прозренията, до които се бе домогнал при обучението си при тях — всичко това го насочваше към възможности, за които той трескаво се надяваше да се окажат неверни. Съществуваше едно заключение, което той никога нямаше да изрече и пред най-близкия си приятел, преди да се е оказало неизбежно. Пъг се постара да се отърси от безпокойството и промълви: