После от гората изригна рев. Допреди миг поляната беше съвсем тиха — и изведнъж нещо или някой скочи от дърветата върху гърба на Томас.
На вика, или по-скоро рева, се отзоваха още дузина подобни. Пъг скочи, а Томас се претърколи от тежестта на съществото, хвърлило се на гърба му. Но макар съществото или човекът да не отстъпваше на Томас по ръст, никой смъртен на Мидкемия не можеше да се мери с него по сила. Томас просто се изправи, сграбчи увисналото на гърба му същество и го метна настрани, все едно че е досадно дете.
Пъг плесна с ръце над главата си и над поляната прокънтя оглушителен гръмотевичен тътен. Няколкото тичащи към двамата приятели същества се олюляха. Ослепителна мълния изригна от вдигнатите право нагоре ръце на Пъг и обкръжилите ги същества замръзнаха.
Приличаха на тигри, но телата им бяха изменени като човешки. Главите им, както и ръцете и краката им, бяха оранжеви на цвят, с черни ивици. Всеки беше със синя метална кираса на гърдите и с бричове, покриващи бедрата до средата, от някаква синьочерна тъкан. И всеки носеше къс меч и нож на колана си.
Всички се присвиха под яркия блясък, заслепени от магията на Пъг. Той бързо припя ново заклинание и тигрочовеците нападаха на земята. Пъг се олюля, вдиша шумно и отново седна на гнилия дънер.
— Това ми дойде малко множко. Заклинание за сън над толкова много…
Томас сякаш го слушаше с половин ухо, извадил меча и вдигнал щита си в готовност.
— Има още сред дърветата.
Пъг се отърси от замайването и се надигна. В околния лес се чуваше тихо шумолене като на полъх сред клоните — но тази нощ беше безветрена. После от сумрака изникнаха още дузина силуети, досущ като падналите. Една от фигурите заговори:
— Остави оръжието, човече. Обкръжени сте. — Другите около него се бяха присвили, готови за скок като гигантски котки, на каквито приличаха.
Томас погледна Пъг и той му кимна. Томас се остави един от тигрочовеците да го обезоръжи. Водачът им подвикна:
— Вържете ги.
Томас се остави да го овържат, Пъг също. Водачът на тигрочовеците рече:
— Много от моите воини избихте.
— Не са убити. Само спят — каза Пъг.
Един от тигрохората коленичи и огледа спящия.
— Вярно е, Туан!
Онзи, когото нарекоха Туан, пристъпи пред Пъг и го изгледа втренчено.
— Ти, изглежда, си заклинател, и въпреки това се остави да те вържем толкова лесно. Защо?
— Любопитство — отвърна Пъг. — А и нямаме никакво желание да ви навредим.
Обкръжилите ги тигрочовеци взеха да се смеят или поне на такова приличаше. При което Томас само дръпна китките си и връзките се скъсаха като конци. Протегна ръка към воина, който държеше златния му меч, и оръжието полетя от ръката на слисаното същество към неговата. Смехът секна.
Обзет от гняв след краткото си стъписване, онзи, когото бяха нарекли Туан, изръмжа и замахна към лицето на Пъг с хищните си нокти. Пъг моментално вдигна ръка и на дланта му лумна златиста светлина. Пръстите на съществото се отдръпнаха от светлината като от стоманена преграда.
Обкръжилите ги същества запристъпваха отново към тях и двама сграбчиха Томас отзад. Той само разкърши рамене и ги отхвърли, след което стисна Туан за врата. Туан беше над шест стъпки висок, но Томас го надигна много леко и той замята крака във въздуха като хванат за врата котарак.
— Спрете или този ще умре! — заповяда им Томас.
Съществата се поколебаха. После един от тигровите воини падна на колене, останалите го последваха. Томас пусна Туан и водачът на тигрохората се претърколи, изправи се и попита:
— Що за същество си ти?
— Аз съм Томас, наричан някога Ашен-Шугар, Владетелят на Орлови предели. Аз съм валхеру.
При тези думи тигрохората заскимтяха, заръмжаха и захленчиха.
— Древен! — заповтаряха един през друг и се скупчиха ужасени.
— Какво значи това и какви са тези същества? — попита Пъг.
— Боят се от мен, защото аз съм оживяла пред очите им легенда — отвърна Томас. — Това са съществата на Дракен-Корин. — Забелязал, че Пъг не го разбира, Томас добави: — Един от валхеру. Той беше Господар на тигрите и ги отглеждаше, за да стоят на стража пред палата му. — После се огледа. — Предполагам, че е в някоя от горските пещери. — Обърна се към Туан. — Вие с хора воювате ли?
Туан, все още присвит от ужас, се озъби:
— Воюваме с всички, които нахлуват в лесовете ни, древни. Тази земя е наша, както би трябвало да знаеш. Нали тъкмо ти ни направи свободен народ.
Очите на Томас се присвиха, а после се разшириха.