Томас млъкна — явно желанието му да говори беше секнало. На друго здание беше изписано името Онанка-Тит. Пъг рече:
— Това какво ти говори? Томас заговори тихо:
— Веселият воин и Обмислящият битката бяха смъртно ранени, но съчетавайки оцелелите си същности останаха отчасти живи, като ново същество, Тит нанка, Двуликия бог на войната. Тук лежат онези техни части, които не оцеляха.
— Всеки път, когато си помисля, че съм видял ненадминато чудо… то ме потиска — тихо отбеляза Пъг. — Но как е възможно безсмъртни да умрат, Томас?
Томас отвърна, без да го поглежда.
— Нищо не е вечно, Пъг. — После извърна лице към него и Пъг забеляза странен блясък в очите му, сякаш Томас се готвеше за битка. — Нищо. Безсмъртие, сила, власт, всичко това са илюзии. Не разбираш ли? Ние сме просто жалки пионки в една непонятна за нас игра.
Очите на Пъг обходиха древния град с причудливите сгради, наполовина обрасли с лиани.
— Това най-много ме потиска.
— Трябва да намерим онзи, който може би разбира играта. Макрос. — Той посочи една гигантска постройка, пред която всички наоколо изглеждаха нищожни. Над входа й бяха всечени четири имена: Сариг, Друсала, Еортис и Водар-Хоспур. — Паметникът на изгубените богове. — Томас започна да сочи имената едно по едно. — Изгубеният Бог на магията, който, смята се, е скрил своите тайни, когато е изчезнал. Навярно тъкмо поради това на този свят само Низшият път е останал достъпен за хората. Друсала, Богинята на изцеряването, чийто паднал жезъл бил вдигнат от Сунг, която ни закриля до деня, в който сестра й ще се върне. Еортис, старецът с делфиновата опашка, истинският Бог на морето. Сега Килиан наглежда неговите владения. Сега тя е майка на цялата природа. И Водар-Хоспур, Пазителят на познанието, който единствен от съществата, стоящи под Ишап, е знаел Истината.
— Томас, ти откъде знаеш толкова много?
— Помня го. Аз не се надигнах срещу боговете, Пъг, но бях там. Видях. И помня. — В тона му се долавяше нотка на ужасна, горчива болка и той не можеше да я прикрие от верния си приятел.
Продължиха напред. Пъг разбираше, че Томас няма да каже нищо повече по този въпрос, поне не засега. Минаха през огромната зала на четиримата изгубени богове. Смътен зрак осветяваше храма и изпълваше огромното помещение с кехлибарено сияеше. От двете страни на продълговатата зала се издигаха по два гигантски каменни трона, празни и чакащи. Срещу входа една огромна каменна кухина отвеждаше нататък в мрака. Томас посочи натам и промълви:
— Залите на мъртвите.
Само допреди миг двамата се намираха в реален, макар и чуден и непонятен свят, а в следващия се озоваха във владенията на духа.
За миг ги прониза някакъв непоносим студ и изпитаха върховна тревога, а в следващия — почти пълна омая. И после наистина навлязоха в Залите на мъртвите.
Формите и разстоянията сякаш престанаха да имат значение, защото в един миг сякаш бяха в тесен и тъмен тунел, а веднага след това — сред безкрайна, огряна от слънце зелена морава. Сетне преминаха през градина с ромолящи потоци и натежали от плод дървета. После минаха покрай замръзнал водопад, бяло-синкава ледена камара, спуснала се от стръмна каменна стена, над която се извисяваше гигантска зала, изпълнена с носеща радост музика. След това сякаш закрачиха по облаци. А сетне се озоваха в просторна тъмна пещера. Древните й мъртви стени се издигаха недостижими за погледа нагоре в тъмнината. Пъг прокара длан по скалата и откри, че повърхността й е гладка и мазна. Но когато потърка палеца и показалеца си, не усети нищо полепнало. Пътят им се пресичаше от бавно течаща широка река, през гъстата мъгла се провиждаше отсрещният бряг. Оттам бавно започна да се приближава плоскодънна лодка със самотна фигура, загърната в тежка наметка; фигурата тласкаше лодката напред с дълго весло. Когато лодката докосна каменния бряг, фигурата вдигна веслото и махна на Томас и Пъг да се качат.
— Лодкарят ли? — тихо попита Пъг.
— Позната легенда. Тук поне е истина. Хайде.