— Джефри, ще пукнем от жажда — простена Роалд. Дебелакът тутакси почна да се извинява.
— Ей, вярно, как забравих! Съжалявам. Току-що дошли от път, пък аз съм се разбъбрил като сврака. Какво ще обичате?
— Ейл, какво — отвърна Мартин и всички потвърдиха поръчката.
Шишкото се забърза и след няколко мига се върна с поднос калаени халби, пълни догоре с пенлив ейл. След първата глътка Лаури изпръхтя, обърса устни и попита:
— Че какво е довело джуджетата толкова далече от дома им? Ханджията приседна до тях на масата и изтри ръце в престилката си.
— Ама вие не сте ли чули новината?
— Идваме от юг — каза Лаури. — Каква новина?
— Джуджетата се сбират в Камен връх, заседават в Дългата зала на вожда Харторн в село Делмория.
— И за какво? — попита Арута.
— Ами, джуджетата, дето се отбиха тук, бяха изминали целия път от Доргин и ако се съди по приказките им, за пръв път от векове източните джуджета са тръгнали да навестят събратята си от Запада. Старият крал Халфдан Доргински изпраща сина си Хогн и свадливите му спътници да свидетелстват възстановяването на династията Толин в Запада. След връщането на чука на Толин по време на Войната на разлома западните джуджета вадят душата на Долган от Калдара да вземе короната, изгубена с Толин. Джуджетата от Сиви кули, Камен връх, Доргин и от места, за които не бях и чувал, се събират да видят как Долган ще бъде избран за крал на западните джуджета. След като Долган се е съгласил това да се обсъжда, според Хогн това е сигурен знак, че ще приеме короната, но нали ги знаете джуджетата. Някои неща решават много бързо, а за други им трябват години, докато ги обмислят. Дължи се на дълголетието им сигурно.
Арута и Мартин се спогледаха и се усмихнаха. И двамата си спомняха с обич за Долган. Арута го беше срещнал за пръв път преди години, когато бе тръгнал на север с баща си да отнесат на крал Родрик вестта за предстоящото нашествие на цураните. Долган бе водачът им през древните рудници на Мак Мордайн Кадал. Мартин го беше срещнал по-късно, по време на войната. Вождът на джуджетата беше същество с висок морал и храброст и с остър и разсъдлив ум. И двамата знаеха, че от него ще излезе чудесен крал.
С пиенето взеха полека-лека да свалят пътното си снаряжение, да оставят настрана шлемовете и оръжията и да се отпускат в спокойната и тиха атмосфера на гостилницата. Джефри не спираше да им носи ейл и след известно време отрупа масата им с чудесна храна — сирене, топла зеленчукова яхния и хляб. Заговориха за дребни неща и Джефри им преразказа разни случки, чути от отбиващите се тук пътници. Докато се хранеха, Лаури подхвърли:
— Тази нощ тук като че ли е спокойно, Джефри.
— Да, освен вас имам само още един гост — отвърна ханджията и посочи мъжа, седнал в отсрещния ъгъл. Всички се извърнаха като един, изненадани как не го бяха забелязали през цялото време.
Непознатият изглеждаше безразличен към новодошлите. Беше човек с простовата външност, някъде на средна възраст, незабележим с нищо. Носеше тежко кафяво наметало, скриващо плетената или кожена ризница, която можеше да крие под него. На масата му лежеше щит, покрит с кожен калъф най-вероятно за да не се вижда гербът. Арута изпита любопитство, тъй като само лишен от наследство човек или някой тръгнал на свят подвиг можеше да реши да тръгне така по широкия свят, прикривайки герба си… стига да беше от свестните хора, добави наум принцът. А на глас попита Джефри:
— Кой е той?
— Знам ли? Кроуи му викат. От два дни е тук, дойде веднага след като си отидоха джуджетата. Тих един такъв. Все си мълчи. Но си плаща сметката и не ми създава главоболия.
Ханджията отиде в кухнята, а Джими се наведе през масата уж да се пресегне за нещо и прошепна:
— Тих е, само дето напъва ухо да чуе какво ще кажем. Дръжте си езиците, а аз ще го наглеждам това приятелче.
Джефри се върна и попита:
— Е, та накъде сте се запътили с твоите приятели, Лаури?
— За Тир-Сог — отговори Арута.
На Джими му се стори, че по лицето на самотника в другия край на гостилницата пробяга тръпка на любопитство, но не можеше да е сигурен. Човекът изглеждаше съсредоточен над яденето си.