Сега се бяха озовали в началото на тесен планински път, водещ към прохода Инклиндел. Бару, който яздеше до Арута, му каза:
— Тук отново навлизаме във вражеска територия. Ако Сегерсен не се появи, може би моределите ще оттеглят наблюдателния си пост от прохода, но може и да се натъкнем на тях.
Арута кимна мълчаливо.
Бару беше привързал косата си на тила, увил беше оръжията си в карираното си наметало и ги беше скрил под навитото на руло одеяло зад седлото. Сега носеше на хълбока си сабята на Морган Кроуи и плетената му ризница над туниката си. Беше все едно, че хадатът е престанал да съществува и мястото му е заето от поредния най-обикновен наемник. Трябваше да минат за поредната банда ренегати, стичащи се под знамето на Мурмандамус, и се надяваха, че тази версия ще се приеме без подозрения. От няколко дни обсъждаха как да се доберат до Мурмандамус. Всички се бяха съгласили, че дори той да подозира, че Арута може все още да е жив, последното, което може да му хрумне, ще е да очаква самият принц на Крондор да дойде да се включи в армията му.
Тръгнаха напред без повече приказки. Мартин и Бару поведоха, Арута и Джими поеха след тях, следваха ги Лаури и Локлир, а най-накрая бе Роалд — опитният наемник си отваряше очите на четири и пазеше тила. Заизкачваха се по пътя към прохода Инклиндел.
Още два дни яздиха все нагоре и нагоре и най-сетне пътят възви на североизток. Като че ли следваше донякъде възвишението, въпреки че все така минаваше по южния склон на планините. Странното беше, че уж все още не бяха напуснали пределите на Кралството, тъй като формално върховете пред тях според географите бележеха границите между Кралството и Северните земи. Джими обаче не се заблуждаваше с такива неща. Бяха си във вражеска територия. Всеки, когото срещнеха, най-вероятно щеше да ги нападне още щом ги видеше.
Мартин изчакваше на един завой на пътя. Беше възвърнал навика си от пътя към Морелайн да излиза пред групата, за да разузнае. Теренът беше скалист и конете не можеха да се движат бързо, така че не му беше трудно да се движи пред групата. Даде им знак и слязоха от конете. Джими и Локлир ги поеха, отведоха ги малко встрани и ги обърнаха, в случай че им се наложеше да побягнат. Въпреки че според Джими това нямаше да е никак лесно — пътят беше много тесен.
Другите отидоха при херцога и той вдигна ръка да запазят мълчание. Някъде отдалече се чуваше това, което го бе накарало да ги спре: някакво гърлено ръмжене, накъсано от джавкане, на което отвръщаше друго, още по-дълбоко ръмжене.
Извадиха оръжията си и се запромъкваха напред. На по-малко от десет разкрача след завоя се натъкнаха на две пресичащи се пътеки — едната продължаваше на североизток, а другата водеше на запад. На земята лежеше мъж, но дали беше мъртъв, или само в несвяст, не можеше да се разбере. Над неподвижното му тяло се беше изправил гигантски пес, висок почти до кръста на изправен човек, Вратът му беше стегнат от кожена каишка с набити на нея остри железни шипове. Звярът ръмжеше и лаеше, оголил дълги зъби, а пред него бяха приклекнали трима троли, готови за нападение.
Мартин опъна лъка си, стреля и улучи най-задния трол в тила. Стрелата прониза дебелия череп й съществото издъхна преди да е разбрало какво става. Другите се обърнаха, което се оказа фаталната грешка за трола най-близо до песа, защото той скочи върху него и заби ужасните си зъби в гърлото на съществото. Третият трол се опита да побегне като видя нападащите петима мъже, но Бару бързо скочи напред и го посече.
За миг единственият звук, който се чуваше, бе от трола в лапите на гигантския пес. Щом хората приближиха, песът пусна мъртвия трол, отстъпи и отново застана да пази проснатия на земята човек.
Бару изгледа животното, подсвирна и прошепна:
— Невъзможно!
— Кое? — попита Арута.
— Това куче.
— Невъзможно или не, ако този човек вече не е умрял, може да умре само защото това чудовище няма да ни позволи да го приближим — каза Мартин.
Бару изговори някаква дума със странен глас и кучето наостри уши, извърна леко глава и престана да ръмжи. После тръгна бавно към хората и след малко Бару коленичи и го почеса зад ухото.
Мартин и Арута побързаха да огледат човека на земята, а Роалд и Лаури помогнаха на момчетата да доведат конете. Когато всички се събраха, Мартин каза: