— Мъртъв е.
Кучето погледна мъртвия човек и зави, но се остави на Бару да го гали.
— Кой ли е този? — попита Лаури. — И какво ли е довело един човек с куче на това пусто място?
— А вижте и тези троли — добави Роалд.
— Въоръжени и с ризници — добави Арута.
— Планински троли — поясни Бару. — По-умни, коварни и по-свирепи са от братовчедите си по низините. Ония са почти зверове.
Докато тези тук са опасни противници. Мурмандамус ги е привлякъл за съюзници.
— Но този човек? — рече Арута и посочи трупа на земята. Бару сви рамене.
— Не мога да кажа кой е. Но какъв е мога да предположа. — Изгледа песа, който клечеше кротко и бе примижал от удоволствие и продължи да го чеше зад ушите. — Това куче е като тези, дето се гледат по нашите села, само че е по-голямо. Нашите кучета са потомци на неговата порода, невиждана в Ябон от столетия. Това животно го наричат „зверохрът“.
— Преди много векове народът ми е живял в малки пръснати селца из тези планини и хълмовете под тях — продължи хадатът. — Градове не сме имали, правели сме си сборове два пъти в годината. За да пазим стадата от хищници, сме гледали тия зверохръти. Господарят му е бил звероловец. Кучетата се отглеждали до такъв ръст, за да държат настрана дори пещерните мечки. — Той посочи гънките кожа около очите на животното. — Като забие зъби във врата на врага си, тези гънки пазят очите му от кръвта. И като захапе, не пуска, докато врагът му не умре или господарят му не му заповяда. Този нашийник с шиповете го пази някой по-голям хищник да не го захапе за врата.
Лаури го погледна смаян.
— По-голям ли? Та това нещо е колкото теле! Бару се усмихна.
— Използвали са ги да ловят виверни.
— Какво е това виверн? — попита Локи.
— Една порода малки глупави дракони — само двайсетина стъпки високи — отвърна Джими. Локи погледна другите да види дали Джими не се шегува, но Бару му кимна, че е истина.
— Значи този човек е бил господарят му? — попита Мартин.
— Най-вероятно — каза Бару. — Вижте кожената му броня и качулката. Във вързопа му ще намерите и желязна маска с кожени връзки. Баща ми имаше такава, спомен от миналото, предаван на потомците. — Огледа се и забеляза нещо между труповете на тролите. — Я някой да вземе ей онова.
Локлир притича и се върна с един гигантски арбалет. Връчи го на Мартин и херцогът подсвирна.
— Виж ти каква проклетия!
— Два пъти по-голям е от най-тежкия арбалет, който съм виждал — отбеляза Роалд.
— Викат му „Млатилото на Беси“. Защо са го нарекли на Беси и кой е този Беси, не се знае, но си е истинско млатило — каза Бару. — Моите хора си наемали зверолов във всяко село, да пази стадата от лъвове, пещерни мечки, грифони и други хищници. Когато Кралството стигнало до Ябон и вашите благородници вдигнали градове и замъци, и патрулите тръгнали да усмиряват околните краища, нуждата от звероловци намаляла и те зачезнали. По същата причина зверохрътите станали по-малки, почнали да ги гледат като домашни любимци и да ги използват за лов на по-дребна плячка.
Мартин остави тежкия арбалет на земята и огледа една стрела, която извади от колчана на бедрото на мъртвия. Беше със стоманено острие и два пъти по-дълга от обикновените.
— Това, като го гледам, може да пробие крепостна стена. Бару се усмихна.
— Чак толкова едва ли, но може да отвори рана колкото юмрука ти през люспите на един виверн. Може и да не го убие, но ще го накара да си помисли дали втори път да напада стадо.
— Но ти каза, че вече нямало звероловци? — рече Арута. Бару потупа кучето по врата и се изправи.
— Така поне се смяташе. Но ето че тук лежи един. — Хадатът замълча, — Когато Кралството стигнало до Ябон, сме били просто съюз на кланове и сме имали различия по отношение на хората ви. Някои посрещнали радушно предците ви, други — не. Повечето от нас, хадатите, сме се придържали към старите си обичаи, живеели сме по планинските хълмове и сме гледали стада и добитък, Но онези в градовете бързо били погълнати от вашите съотечественици, които прииждали все повече и повече, и сега почти няма разлика между хората от град Ябон и тези от Кралството. Лаури и Роалд са от такова потекло. Така Ябон станал част от Кралството.
— Но една част отхвърлили Кралството и съпротивата им довела до открита война — продължи Бару. — Вашите войници били безчет и скоро бунтът бил потушен. Но е останала една легенда, на която мнозина не вярват: че част от сънародниците ми избрали нито да се преклонят пред Кралството, нито да се бият. Предпочели да избягат, да заминат на север и да си вдигнат нови домове, извън властта на Кралството.
Мартин погледна грамадното псе.