— Ако бяхте убили господаря му, това куче щеше или да ви избие, или да загине, опитвайки се да го направи. Така че ви вярвам. Но тази порода е обучена да се подчинява на малцина. Как успя да го подчиниш?
Планинецът изговори една дума и кучето се изправи и ушите му щръкнаха. Каза му нещо друго и кучето легна и се отпусна.
— В селото ми имаше кучета от подобна порода, макар да не бяха толкова големи като това.
Командирът присви очи.
— Кой си ти?
— Аз съм Бару, по прякор Змееубиеца, от рода Ордвинсон, от клана на Железни хълмове. Хадат съм. — Каза го на хадатски, разви дългото си одеяло и показа карираното си вълнено наметало и мечовете.
Командирът кимна и му отговори на език, доста приличащ на речта на Бару, така че хадатът и останалите го разбраха. Разликата между двата езика се изразяваше предимно в ударенията, иначе думите бяха почти същите.
— Доста години са минали, откакто един от хадатските ни родове се е прехвърлил отсам планините, Змееубиецо. И това обяснява много. Но хора от Кралството обикновено идват тук само за да ни носят злини, а напоследък стават все повече. Струва ми се, че вие не сте ренегати, но този въпрос може да се реши само с мъдростта на протектора. — Водачът на патрула стана. — Тази нощ ще починем тук, а утре тръгваме. Ще ви донесат храна. В оня ъгъл има ведро за ходене по нужда. Не излизайте от тази колиба. Ако някой се опита, ще ви вържем; ако се съпротивлявате, ще бъдете убити.
— Къде ще ни водите? — попита го Арута. — Мъжът го погледна през рамо.
— В Арменгар.
Призори потеглиха и поеха надолу към гъстите лесове. Блутарк подтичваше до коня на Бару. Надзирателите им отново ги бяха предупредили да не говорят, но им бяха оставили оръжията. Арута си помисли, че разчитат на тях като на приятели, ако възникне някоя неприятност по пътя. И тъй като най-вероятните им противници можеха да се окажат слугите на Мурмандамус, принцът реши, че очакванията на планинците са уместни. Виждаше се, че в гората са направени просеки и че пътят се използва редовно. Щом излязоха от гората, навлязоха в тучна морава, където пасеше стадо говеда, пазени от трима мъже. Единият беше звероловецът, напуснал селото предната нощ. Другите бяха обикновени пастири, но всички бяха въоръжени с копие, меч и щит.
Още на два пъти този ден срещнаха стада, едно говеда и едно овце. Всички пастири бяха въоръжени, имаше и жени, също с оръжия. По залез слънце стигнаха друго село, където пак ги вкараха в една колиба и отново им наредиха да не я напускат.
На следващия ден, четвъртия, откакто ги бяха пленили, навлязоха в плитко дефиле по руслото на идваща от планините река. Тръгнаха нагоре и някъде следобед пътят започна да се издига по склона на голям хълм. Водата цепеше през скалите, така че гледката им надолу остана скрита в продължение на около час. Когато стигнаха билото, Арута и приятелите му се спогледаха учудено.
Водачът на групата — казваше се Двайн — се обърна и каза: — Арменгар.
Не можеха да видят града с подробности, но това, което се виждаше, беше смайващо. Външната стена беше висока цели петдесет или шестдесет стъпки. Стражевите кули по стените отстояха една от друга на петдесетина стъпки, така че участъците между тях да бъдат под обстрела на разположените по кулите стрелци. Щом приближиха стената, видяха още подробности. Укреплението пред нея беше огромно, с ширина цели сто стъпки. Портите приличаха повече на подвижни части на самата стена, отколкото на порти, а реката обикаляше стената от всички страни.
Когато приближиха града, огромните порти се отвориха със смайваща лекота и отвътре излезе отряд конници. Когато двата отряда се разминаха, ездачите вдигнаха десници за поздрав. Арута забеляза, че са облечени еднакво — и мъже, и жени носеха кожени ризници, без нагръдници или наколенници. Всички носеха меч и щит, по няколко къси копия и лък. Гербове по щитовете им нямаше. След като отминаха, вниманието на Арута отново се насочи към града. Тъкмо прекосяваха моста над рова.
Като влязоха през крепостната порта, Арута зърна едно знаме, веещо се над отсрещната кула. Успя да различи само цветовете му, златно и черно, но не и герба, и нещо в това знаме събуди за миг безпокойството му. Портите зад тях се затвориха сякаш сами и Мартин каза:
— Трябва да има някакъв механизъм, който ги задвижва. — Арута се оглеждаше мълчаливо. — Сто, дори сто и петдесет конници да щурмуват, няма да могат да влязат — продължи Мартин, оглеждайки загражденията в мъртвата зона между двете стени. Арута кимна. Стените бяха невероятно дебели — поне тридесет стъпки. Вътрешните порти се отвориха и те влязоха в Арменгар.