— Не проумяваш какво направихте, нали? Говори.
— Нищичко не разбирам — потвърди Хирад. — Само знам, че трябваше непременно да намерим Крадеца на зората и да извършим заклинанието, иначе Върховните вещери и западняците щяха да ни пометат. Не ни обвинявай, че се опитахме да запазим живота си.
— Това е границата, до която стигат мислите ти. Далечните отгласи на постъпките ви не те интересуват, защото почиваш на лаврите от скорошната победа, нали?
— Бяхме длъжни да използваме всяко възможно оръжие — малко по-сопнато отвърна варваринът.
— Това оръжие не беше на ваше разположение — скастри го драконът. — А вие го използвахте непохватно. Откраднахте го от мен.
— Щом можехме да го вземем, направихме го. Непохватно или не, използвахме го да спасим Балея.
Устата на Ша-Каан зейна в смях. И този звук отекваше из Раздраната пустош, подплаши към бягство вцепенени животни, вцепени Незнайния и повали Хирад по гръб. Смехът секна внезапно, ехото му се отрази от зданията в Парве като далечна гръмотевица.
Драконът изпъна шия, главата се плъзна над проснатия Хирад и муцуната, от която капеше слюнка, спря над лицето му.
Варваринът се подпря на лакти и трепна, защото можеше да докосне зъбите, които биха го схрускали с лекота — бяха по-дълги от ръката му до лакътя.
— Да спасите Балея — повтори Ша-Каан тихо и студено.
— Нищо подобно не сте постигнали. Вместо това отворихте пробив между нашите светове, а Каан не може вечно да брани този проход. И когато загубим битката, кой ще ви защити от пълна разруха или жалко робство?
Главата се надигна. Хирад проследи погледа на Ша-Каан — Незнайния и Илкар, Уил и Троун стояха на няколко крачки от тях, уплашени, но непоколебими. Хирад се усмихна гордо.
— Кои са те?
— Повечето ми съратници от отряда на Гарваните.
— Твои приятели?
— Да.
Драконът сви шия, за да ги огледа.
— Тогава, Хирад и другите Гарвани, слушайте ме внимателно. Ще ви кажа какво да направим, за да се спасим всички.
Владетелят Тесая вървеше по улиците, стиснал в ръката си шише със силно прозрачно питие от грозде. Окървавената, изровена от битката и дъжда кал се втвърдяваше под жежкото слънце в грозни отпечатъци от смъртта.
Навсякъде около него врявата на празненството ехтеше над пищно зелените склонове около градчето. Десетина огньове с готварски казани над тях припукваха и виеха димни стълбове към разкъсаните облаци. Виковете на мерещи силите си бойци и грубият смях от шегите на разказвачи се открояваха в слетия шум, но други звуци липсваха — писъците на изтезаваните, риданията на насилените и молбите на умиращите.
Тесая беше доволен. Не дойде в източния край на прохода да руши и да погубва. Само за Школите бе отредил такъв край. Тук щеше да управлява и да заповядва — първата крачка към господството над Балея. Власт, която нямаше да дели, щом Върховните вещери ги нямаше.
Не искаше да се уповава на всяване на ужас, както биха постъпили глупците. Тези земи бяха твърде обширни, за да може да поддържа повсеместен страх. Щеше да държи изкъсо големите средища с настанени в тях многобройни гарнизони. Щеше да постави начело доверени хора, които да управляват и да налагат избраните от него правила. Никакви сборища, никакви размирни приказки. Покорените трябваше да усещат желязната десница на господаря. Щеше да ги лиши от надежда, но не биваше да предизвиква справедлив гняв.
Стисна устни. Да, отклоняваше се от обичаите на западняците, но вече бе прозрял, че по старите пътища ще стигне единствено до сблъсъци и раздори. Щом племената искаха да завладеят Балея, трябваше да се приспособят.
В края на градчето Тесая поспря и отпи от шишето. Оттук започваха пътищата към сърцевината на Източна Балея. Те щяха да го отведат към победата.
Заоблени хълмове се редуваха все по-ниски към прекрасни равнини — земите на лорд Денебре, отдавнашния му търговски партньор. Там почвата даваше богата прехрана, добитъкът се плодеше изобилно и цареше покой. Засега.
Време беше да вземе решение, но първо искаше да чуе отговори на въпросите си. Изкачи се по склона, където бранителите на градчето бяха построили казармите си, сега превърнати в техен затвор. Две дузини дървени бараки и палатки. Шест от тях побираха около триста пленници и оставаше предостатъчно място за малцината сред съплеменниците му, които искаха да имат покрив над главите си. Държаха отделно мъжете и жените, ранените в битката врагове бяха настанени до ранените западняци. Поне те заслужиха уважение и шанс да оживеят за разлика от другите, избрали позора да се предадат.