Групичка шамани се отделиха и хукнаха надясно. Обсипваха ги със стрели и един падна с проникнало дълбоко в бедрото му острие. Другите го зарязаха да се гърчи. Сенедай настръхна от вълнение щом видя движенията на ръцете им и мърдането на устните им — те призоваваха огъня от дълбините в черните души на Върховните вещери, за да стоварят ужасната му мощ върху своите безпомощни жертви.
Но още докато ги гледаше Сенедай усети промяната. Пламъците, блъвнали от разперени пръсти, внезапно се накъсаха и угаснаха. Племенните отряди се стъписаха. Навсякъде се чуваха викове, а шаманите зяпаха ръцете си и се споглеждаха смаяно и уплашено.
А откъм враговете се разнесе тържествуващ вопъл, подхващаха го все по-силно всички защитници на града. Тутакси пороят от заклинания се засили, а войниците се хвърлиха към обърканите западняци, които заотстъпваха.
— Господарю… — повика го командир на отряд. Сенедай се обърна към мъжа, чието лице бе сковано от тревога, неподобаваща за племенен воин, и у него се разгоря ярост. Погледът му се плъзна по цялата дължина на провалената атака — магия погубваше хората му, а мечовете на изтощените защитници се впиваха с нова сила и решимост. Той избута командира от пътя си и изтича напред, без да го е грижа за опасността.
— В името на всички духове, не сме ли бойци? — загърмя гласът му в тътена на сражението. — Надуйте роговете, дайте сигнал за атака навсякъде. По дяволите магията, ще се бием със стомана! Нападайте, копелета проклети, нападайте!
И той се хвърли в битката, брадвата му съсече рамото на войник от Джулаца. Противникът се стовари на земята, Сенедай прегази трупа и изтръгна брадвата, за да халоса лицето на следващия враг. Около него сънародниците му се ободриха и заечаха бойните им песни, докато отблъскваха бранителите.
Роговете предаваха на всички заповедите, знамената се изправиха и знаменосците пак поеха напред. Западняците отново се настървиха да превземат Джулаца, без да се стряскат от заклинанията, които ги погубваха и осакатяваха. Знаеха, че врагът няма да устои на свирепостта им.
Владетелят Сенедай си позволи да поспре и да погледне наляво и надясно. Усмихна се. Каза си, че мнозина западняци ще умрат, лишени от подкрепата на шаманите, но накрая ще надделеят. Погледът му откри групичките магове, изричащи нападателни заклинания, той отби непохватен удар и отново се вряза в мелето.
Гарваните стояха безмълвно насред централния площад на Парве. Победиха. Използваха Крадеца на зората, унищожиха Върховните вещери и градът отново стана място на мъртвешки покой. Над тях последствието от заклинанието висеше в небето кафяво и променливо — чуждо, злокобно петно като хищна твар над земите на Балея. То беше пространствено разкъсване, водещо към нищото.
Дарик и остатъците от сборната кавалерия на четирите Школи изтикаха от площада и довършиха онези, които им се опълчиха. Сега събираха труповете на купчини, за да бъдат изгорени. На една страна трупаха поклонници на Върховните вещери, западняшки воини и Пазители. Почитта, с която пренасяха своите загинали съратници, рязко се различаваше от влаченето и хвърлянето на другите мъртъвци. Стилиан и неговите Закрилници бяха в разнебитената пирамида, тършуваха из отломките за следи от краткото, но катастрофално завръщане на древното могъщо зло.
Тишината тегнеше над площада. Никой от войниците на Дарик не продумваше, бяха заети с нерадостен труд. В небето под разкъсването нямаше птици, а повеите на вятъра сякаш стихваха до шепот около сградите.
А за Гарваните победата отново бе помрачена от скръб.
Дензър тежко се подпираше на Хирад, Ериан го крепеше от другата страна, обвила кръста му с ръка. Илкар стоеше до варварина. Отсреща до гроба бяха Уил, Троун и Незнайния воин. Всички бяха вперили погледи в покритото със саван тяло на Джандир. Лъкът на елфа бе положен до него, а мечът — върху мъртвеца.
Джандир падна в мига на победата. Съдбата се отнесе безмилостно с него, след като бе оцелял в толкова несгоди.
За Илкар загубата беше особено тежка. В Балея нямаше много елфи, те предпочитаха по-топлите южни земи. Малцина, освен посветените на магията, пътуваха до Северния континент, а дори техният брой намаляваше. Но най-непоносима беше мъката на Уил и Троун. Старият им приятел умря, за да опази Балея и да изпълни задачата, поверена на Гарваните. Тръгнаха да спасяват отвлечена жена, а пътят ги доведе до стъпалата пред гробницата на Върховните вещери в отчаяния устрем да извършат навреме заклинанието — Крадеца на зората. Единствено то можеше да избави земята им от прастарото зло. Джандир умря, без да знае дали са успели.