— С кого говореше? — попита тя и му сипа малко портокалов сок, който знаеше, че той ще остави недокоснат.
— С едни хора.
— Хора? Няколко?
Той само изви вежди.
Мрежестата врата рязко се отвори, после входната врата се блъсна в стената и тя чу няколко чифта ботуши да трополят върху изтривалката — възпитани момичета, не оставяха мръсни следи. Явно бързо бяха разрешили спора. Мишел и Деби вече се препираха за някакво анимационно филмче по телевизията. Либи се запъти направо към кухнята, стовари се на стола до Бен и отърси малко твърд сняг от косата си. Единствена тя от трите дъщери на Пати умееше да обезоръжава Бен: погледна го усмихната, махна му и после отново впери поглед напред.
— Здрасти, Либи — каза той, все още ръсейки сол.
— Здрасти, Бен. Харесва ми солената планина.
— Благодаря.
Пати видя как Бен осезаемо се затвори в черупката си, когато другите две влязоха в кухнята и ярките им остри гласове плиснаха по ъглите на стаята.
— Мамо, Бен разхвърля — почти веднага се провикна Мишел.
— Няма нищо, миличка, палачинките са почти готови. Бен, яйца?
— Защо Бен ще яде яйца? — изскимтя Мишел.
— Бен, яйца?
— Аха.
— И аз искам яйца — заяви Деби.
— Ти не обичаш яйца — сряза я Либи. Винаги вземаше страната на брат си. — Бен се нуждае от яйца, понеже е момче. Мъж.
Думите й предизвикаха лекичката усмивка на Бен, заради което пък Пати избра най-съвършената кръгла палачинка за Либи. Натрупа палачинките в чинии, докато яйцата цвърчаха — фините настройки на закуската за петима се получаваха учудващо добре. Това беше последната прилична храна, останала от Коледа, но засега нямаше да се притеснява. Щеше да се тревожи след закуска.
— Мамо, лактите на Деби са на масата — обади се началнически Мишел.
— Мамо, Либи не си е измила ръцете. — Отново Мишел.
— Ти също. — Деби.
— Никой не си ги е измил — засмя се Либи.
— Мръсно мъниче — каза Бен и я сръга отстрани, фразата си беше тяхна стара шега. Пати не знаеше откъде е започнало всичко. Либи отметна глава назад и се засмя силно, престорено силно, за да зарадва Бен.
— Мамино момиче — изкиска се глезено Либи в отговор.
Пати сапуниса някаква кърпа и я подаде на всички, за да не стават от масата. Рядко се случваше Бен да се закачи с някоя от сестрите и на Пати й се струваше, че ако всички останат по местата си, доброто настроение ще се запази. Нуждаеше се от добро настроение, както човек се нуждае от сън, ако е будувал цяла нощ, както си мечтаеш да се отпуснеш в леглото. Всяка сутрин се събуждаше и си обещаваше, че няма да позволи на фермата да я съсипе, няма да допусне разрухата (закъсняваше с изплащането на заема с три години, три години, а не виждаше изход) да я превърне в жена, която би мразила: безрадостна, изпита, неспособна да се зарадва на нищо. Всяка сутрин коленичеше на излинялата пътека до леглото си и се молеше, но всъщност даваше обещание: „Днес няма да крещя, няма да плача, няма да се свивам на топка, като че ли очаквам да ме ударят. Ще се насладя на деня“. Може и да издържи до обяд, преди да се вкисне.
Всички бяха нагласени, измити, казаха набързо молитва и всичко си беше наред, докато Мишел не заяви на висок глас:
— Бен трябва да си свали шапката.
Семейство Дей открай време си имаше правило — никакви шапки на масата. Категорично правило, което Пати се учуди, че изобщо се налага да бъде споменавано.
— Бен наистина трябва да си свали шапката — съгласи се тя с деликатна настойчивост.
Бен наклони глава към нея и тя усети лека тревога. Нещо не беше наред. Веждите му, обикновено тънки ръждиви линии, бяха черни, а кожата под тях беше тъмно пурпурна.
— Бен?
Той свали шапката си и главата му се оказа покрита с мастиленочерна коса, разрошена като козината на стар лабрадор. Пати се шокира, все едно бе погълнала ледена вода твърде бързо — рижата му коса, най-характерната особеност на Бен, вече я нямаше. Той изглеждаше по-голям. Зъл. Сякаш момчето пред нея го беше прогонило в забвение.
Мишел изпищя, Деби избухна в сълзи.
— Бен, скъпи, защо? — попита Пати. Мислено си нареждаше да не реагира пресилено, но точно това правеше. Заради глупавата тийнейджърска проява — не беше нищо повече — взаимоотношенията със сина й внезапно сякаш станаха безнадеждни. Бен седеше, забол поглед в масата, подсмихваше се и сякаш се предпазваше със силово поле от тяхната женска бъркотия, а Пати си блъскаше главата да му измисли някакво извинение. Той мразеше рижата си коса още като дете, защото му се подиграваха заради нея. И може би още я мразеше. Може би така отстояваше себе си. Което беше положително. Но пък беше наследил червената си коса от Пати, а точно нея бе заличил. Нима това не беше отхвърляне? Либи, единственото й друго рижо дете, явно също смяташе така — тя седеше, стиснала кичур коса между тъничките си пръстчета, и мрачно го гледаше.