— Добре — каза Бен, изсърба шумно яйцето си и се изправи. — Стига толкова драми. Това е само една глупава коса.
— Обаче беше хубава.
При тези думи той спря, сякаш наистина се позамисли. После поклати глава — на коментара й ли, на цялата сутрин ли, Пати не знаеше — и се отправи към вратата с тежки стъпки.
— Просто се успокойте — провикна се той, без да се обръща. — Ще се върна по-късно.
Пати допускаше, че Бен ще затръшне вратата, но той я затвори тихо, което като че беше още по-зле. Тя духна бретона си и огледа ококорените сини очи край масата, които очакваха реакцията й. Усмихна се и тихо се засмя.
— Е, това беше странно — каза. Момичетата се понапериха и видимо се поизправиха на столовете си.
— Той е толкова странен — каза Мишел.
— Сега косата му е като дрехите — отбеляза Деби, изтри сълзи с опакото на ръката си и хапна от палачинката.
Либи само се взираше в чинията си, привела рамене над масата. Беше униние, каквото само дете може да внуши.
— Всичко е наред, Либи — каза Пати и се опита да я потупа безгрижно, без да предизвика отново коментарите на другите момичета.
— Не, не е — възрази Либи. — Той ни мрази.
Либи Дей
Сега
Пет вечери, след като пих бира с Лайл, потеглих надолу по склона с колата си от вкъщи, после продължих да се спускам към квартал Уест Ботъмс на Канзас Сити. Кварталът благоденстваше, докато работеха кошарите, а оттогава много десетилетия се намираше в състояние, противоположно на благоденствието. Сега се състоеше от високи и притихнали тухлени сгради с имената на вече несъществуващи компании: „Рафтъри Голд Сторидж“, „Ландън Бийф“, „Данхаузър Кетъл Тръст“. Няколко ремонтирани постройки бяха превърнати в истински обиталища на духове, които грейваха около празника на Вси светии: пететажни пързалки, вампирски замъци и пияни тийнейджъри, които крият бирите си под колежанските си якета с надписи.
В началото на март тук беше направо самотно. Докато карах по притихналите улици, от време на време забелязвах някой да влиза или да излиза от сграда, но нямах представа защо. Близо до река Мисури кварталът се превръщаше в необитавана и дори зловеща пустош, откровена развалина.
Усетих възел от безпокойство, докато паркирах пред четириетажна сграда с надпис „Корпорация Талман“. В такива мигове ми се искаше да имам повече приятели. Или въобще приятели. Трябваше да има някой с мен. Освен това трябваше и да ме очаква някой у дома. Сега бях оставила бележка на стълбите у дома, в която обяснявах къде съм, и към нея бях прикрепила писмото на Лайл. Ако изчезнех, ченгетата поне щяха да има откъде да тръгнат. Разбира се, ако имах приятелка, може би тя щеше да ми каже: „Няма начин да ти позволя да направиш това, миличка“, както говорят жените, с онзи закрилнически тон.
Или пък не. След убийствата бях станала напълно неспособна на преценка в подобни ситуации. Допусках, че може да ми се случи каква ли не злина, защото всяка злина на света вече се бе случила. Но пък не бяха ли нищожни шансовете аз, Либи Дей, да пострадам след всичко случило се? Не бях ли в безопасност по подразбиране? Бляскава и неразрушима статистика. Не мога да реша, затова се люшкам между крайна предпазливост (спя на светнати лампи, а колтът „Пийсмейкър“ на майка ми е върху нощното ми шкафче) и нелепа непредпазливост (отивам самичка в някакъв клуб „Убийства“ в празна сграда).
Носех ботуши на висок ток, за да спечеля още няколко сантиметра на височина, а десният ми ботуш беше малко по-хлабав заради пострадалото ми стъпало. Искаше ми се да изпукам всяка костица в тялото си, за да се поотпусна. Бях напрегната. Ядосано скърцах със зъби. Никой не трябва толкова отчаяно да се нуждае от пари. Опитвах се да представя постъпката си в безобидна светлина и за кратки промеждутъци предния ден се превърнах в нещо благородно. Тези хора се интересуваха от семейството ми, аз се гордеех със семейството си и щях да разкрия пред непознатите неща, които иначе нямаше откъде да узнаят. А след като искаха да ми предложат пари, щях да ги взема, нямаше да се надувам.