Честно казано обаче, не се гордеех със семейството си. Никой не харесваше особено семейство Дей. Баща ми Ранър Дей беше откачалка, пияница и побойник по съвсем невзрачен начин — дребен мъж с подли юмруци. Майка ми имаше четири деца, за които не можеше да се грижи подобаващо. Горките дечурлига от пропадналата ферма, вонящи и лукави, винаги се появяваха на училище в нужда: или без да са закусили, или с раздрани ризи, сополиви и с възпалено гърло. Аз и двете ми сестри бяхме причина най-малко четири пъти училището да въшляса по време на краткото ни присъствие там. Мръсните Дей.
И ето ме сега, двайсет и няколко години по-късно, още ходех на разни места, тласкана от нуждата, по-конкретно за пари. В задния джоб на джинсите си носех бележка, която Мишел ми беше написала един месец преди убийствата. Беше я откъснала от тетрадка на спирала, старателно бе изрязала оръфаните краища, а после я беше сгънала като стрела. В бележката ставаше дума за обичайните неща, които вълнуваха съзнанието на Мишел в четвърти клас: момче от класа й, тъпата й учителка, грозни маркови дънки, подарък на някаква глезла за рождения й ден. Беше скучно и безинтересно — мъкнех кашони с такива неща от къща на къща и досега не ги бях отваряла. Щях да поискам двеста долара. Преживях кратък и виновен прилив на ликуване, когато си помислих за всички останали глупости, които мога да продам, снимки, бележки и боклуци, които така и не добих смелост да изхвърля. Слязох от колата си, поех си дъх и раздвижих шията си.
Нощта беше студена, само тук-там имаше уханни ниши, пълни с пролет. Огромна жълта луна висеше на небето като китайски фенер.
Качих се по мръсните мраморни стълби, под ботушите ми шумоляха листа — противен звук на стари кости. Вратите бяха от дебел и тежък метал. Почуках, почаках, почуках още три пъти, застанала на лунната светлина като смутен вариететен артист. Тъкмо се канех да звънна на Лайл от мобилния си, когато вратата се отвори и някакъв тип с издължено лице ме измери с поглед от глава до пети.
— Дааа?
— Тук ли е Лайл Уърт?
— Че защо ще е тук Лайл Уърт? — попита той, без да се усмихне. Разиграваше ме, защото можеше да си го позволи.
— О, майната ти! — изтърсих и се обърнах, чувствайки се като пълна идиотка. Направих три стъпки, преди онзи да се провикне подире ми:
— Боже, чакай, не се дръж като изрод де.
Ама аз си бях изрод още от раждането. Представях си как излизам от утробата обезобразена и разкривена. Открай време лесно губя търпение. Фразата „майната ти“ може и да не е съвсем на върха на езика ми, но е там някъде. По средата на езика.
Застинах насред крачка, както си слизах.
— Виж, очевидно познавам Лайл Уърт — каза типът. — Ти си в списъка за гости ли?
— Не знам. Казвам се Либи Дей.
Той зяпна, после затвори уста с влажно премляскване и ме изгледа изпитателно, както ме беше изгледал Лайл.
— Косата ти е руса.
Погледнах го с извити вежди.
— Хайде, ела, ще те заведа долу — каза той и отвори широко вратата. — Ела де, не хапя.
Малко са фразите, които ме дразнят повече от „не хапя“. Единствената реплика, от която избухвам по-бързо, е когато някой месест пияница ме забележи да се опитвам да мина покрай него и изграчи: „Усмихни се де, не може да е чак толкова лошо!“. Ами всъщност може, тъпако!
Тръгнах обратно, завъртях глупаво очи към типа на прага, пристъпвайки съвсем бавно, та се наложи той да се облегне на вратата, за да я задържи отворена. Задник.
Влязох в подобно на пещера фоайе, от двете страни със счупени месингови аплици, изработени така, че да приличат на житни класове. Помещението беше високо повече от шест метра. На тавана някога беше имало стенопис — неясни олющени изображения на провинциални момичета и момчета, които копаеха. Едно момиче, чието лице вече се беше изтрило, изглежда, държеше въже за скачане. Или пък беше змия? Целият западен ъгъл на тавана беше хлътнал: там, където дъбът от стенописа би трябвало да се покрие целият със зелени летни листа, имаше само късче синьо нощно небе. Виждах сиянието на луната, но не и самата луна. Фоайето остана тъмно, електриковосиньо, но аз различавах купчините смет, заметени в ъглите на стаята. Купонджиите бяха прогонили незаконно заселилите се, после бяха взели метлите и се бяха опитали да внесат малко ред тук. Въпреки това миришеше на пикня. Стар кондом беше залепнал като макарон на стената.