Толкова много ми се искаше Ранър да издаде някаква информация, да ме накара да повярвам, че той го е направил. Обаче срещата с него само ми припомни колко невъзможно е да ги е избил всичките, колко е тъп. Тъп е дума, която използват децата, но тя най-добре описваше Ранър. Лукав и тъп едновременно. Магда и Клубът на следователя щяха да бъдат разочаровани, обаче с радост щях да им дам адреса му, ако искат да продължат разговора. Аз лично се надявах той скоро да пукне.
Минах покрай кално равно поле с кафява пръст, където някакъв тийнейджър се беше облегнал на една ограда в дъжда, в тъмното, смръщен или отегчен, загледан към шосето. Мислите ми се върнаха към Бен. Диондра и Бен. Всичко друго, което ми каза Бен за онази нощ, ми се струваше вярно, достоверно, обаче тази лъжа, упоритата лъжа за Диондра. Ето това събуждаше тревогата ми.
Подкарах бързо към вкъщи с усещането, че съм омърсена. Пъхнах се право под душа, започнах да се търкам силно с твърда четка, а кожата ми стана на петна, все едно са ме издрали котки. Легнах си, но продължавах да се чувствам омърсена, повъртях се под завивките около час, после станах и отново си взех душ. Към два часа през нощта потънах в тежък потен сън, населен от похотливи старци, които вземах за баща си, докато не се приближат достатъчно, за да видя как лицата им се разтопяват. Последваха още кошмари: Мишел готвеше палачинки, а в сместа плуваха скакалци, чиито тънички крачета се отчупваха, когато тя бъркаше. Изпичаха се с палачинките, а мама въпреки това ни караше да ги ядем, полезен протеин, хрус-хрус. После всички започнахме да измираме — давехме се, ставахме целите в лиги, забелвахме очи — защото скакалците бяха отровени. Глътнах едно от големите насекоми и усетих как то се мъчи да се изкатери обратно в гърлото ми, как лепкавото му тяло се появява в устата ми, как изцърква тютюн върху езика ми и как промушва главичка между зъбите ми, за да избяга.
Сутринта започна безлично сива. Отново се пъхнах под душа — кожата ми още беше подозрителна — после отидох в градската библиотека, бяла сграда с колони, която преди е била банка. Седнах до един смърдящ мъж с чорлава брада и мръсно военно яке, до каквито все се озовавам на публични места, и най-сетне влязох в интернет. Намерих огромната база данни за изчезнали лица и въведох името й.
Откъм екрана се разнесоха шумовете на механичното мислене и аз плувнах в пот, надявайки се да видя изписани думите: „Няма съответствие“. Нямах този късмет. Снимката беше различна от онази в годишника, но не много: Диондра с твърдите къдрици и щръкналия бретон, с черна като въглен очна линия и розов гланц за устни. Усмихваше се съвсем лекичко с издадени напред устни.
ДИОНДРА СЮ УЪРЦИНГЪР
РОДЕНА: 28 ОКТОМВРИ 1967 Г.
ОБЯВЕНА ЗА ИЗЧЕЗНАЛА: 21 ЯНУАРИ 1985 Г.
Бен отново ме чакаше, този път със скръстени ръце, облегнат назад на стола, войнствен. Мълча цяла седмица, преди да удовлетвори молбата ми за свиждане, а сега само поклати глава, докато сядах.
Това ме вбеси.
— Знаеш ли, Либи, доста мислих след последната ни среща — каза той най-накрая. — Нямам нужда от това, от тази болка. Искам да кажа, аз вече съм тук, вътре, нямам нужда по-малката ми сестра да идва, да ми вярва, да не ми вярва. Да ми задава странни въпроси, да ме принуждава да заставам нащрек след цели двайсет и четири години, за бога. Нямам нужда от напрежение. Затова, ако ще идваш тук, мъчейки се да стигнеш „до дъното на нещата“ — сърдито направи той знак за кавички във въздуха, — по-добре върви другаде. Защото на мен това не ми трябва.
— Намерих Ранър.
Той не се надигна, остана на стола си. После въздъхна примирено.
— Ееех, Либи, трябвало е да станеш детектив. И какво общо има Ранър? Още ли е в Оклахома?
Усетих неуместното потрепване на усмивка.
— Живее на едно промишлено сметище в Лиджъруд, изгонили са го от мъжкия пансион.
Бен се ухили.
— Живее на сметище за токсични отпадъци значи.
— Каза ми, че Диондра Уърцингър била твое гадже и забременяла от теб. Била бременна и вие двамата сте били заедно в нощта на убийствата.
Бен закри лицето си ръка, разперил пръсти. Виждах как очите му примигват между тях. Заговори, без да показва лицето си, и не чувах думите му. Той опита два пъти, аз всеки път го питах какво говори, а на третия път Бен най-накрая реши да вдигне глава, дъвчейки бузата си от вътрешната страна, и се приведе напред.