— Диондра, добре ли си, скъ… — попита той.
Тя се метна напред и повърна останалото близо до краката му. Бен се дръпна от пръските и остана прав, вперил поглед в нея долу, разплакана, на четири крака.
— Баща ми ще ме убие! — ревна тя отново с мокра от пот коса. Лицето й се разкриви, когато сведе очи към корема си. — Той ще ме убие.
Трей наблюдаваше Бен, без да обръща никакво внимание на Диондра, и направи знак само с един пръст, който го подканяше да не отлага повече, а да вземе наркотика. Бен приближи носа си към веществото и усети мириса на стара гума и на сода за хляб.
— Какво е? Кокаин ли?
— Като киселина за акумулатор, но за мозъка. Наливай.
— Човече, вече се чувствам ужасно, не знам дали ми трябва това. Умирам от глад.
— Трябва ти за онова, което предстои. Направи го.
Диондра отново се кискаше, а лицето й бе пребледняло под бежовия фон дьо тен. Късче начос плуваше към крака на Бен по тънка розова струйка. Той се премести. После се извърна с гръб към тях, към кравите, които ги наблюдаваха, изсипа прахчето в дланта си да го издуха вятърът. Когато в дланта му остана само около една четвърт, той го смръкна силно, но въпреки това пое с носа си само малка част.
И толкова по-добре, защото веществото се изстреля право в мозъка му, силно като хлор, но още по-щипещо, и той си представи как наркотикът се разклонява като клоните на дърво и прогаря вените в главата му. Имаше чувството, че цялата му кръв се е превърнала в горещ калай, че дори китките на ръцете го заболяват. Вътрешностите му се размърдаха като пробуждаща се змия и за секунда Бен си помисли, че ще се насере в гащите, само че вместо това изкиха малко бира, погледът му се замъгли и той се строполи на земята, главата му запулсира и се разцепи, а кръвта рукна по лицето му след всяка кихавица. Имаше чувството, че ще може да тича със сто и трийсет километра в час и че точно това трябва да направи, защото ако остане на мястото си, гърдите му ще се разтворят и отвътре ще изхвърчи някакъв демон, ще отърси кръвта на Бен от крилете си, ще се ядоса, че е попаднал в този свят, и ще отлети към небето, за да се върне обратно в ада. А после, веднага щом си помисли, че му трябва пистолет, за да се застреля и да сложи край на всичко това, усети огромния балон на облекчението, което плъзна в тялото му, успокои вените му и Бен осъзна, че е спотаявал дъх, затова отново си пое въздух на жадни глътки и се почувства адски добре. Много е умно да дишаш, точно така. Усети как се разширява, как става едър, непоклатим. Сякаш каквото и да направи, ще е правилният избор, да, сър, със сигурност, сякаш може да подреди огромния брой решения, които трябва да вземе през следващите месеци, и да ги отстреля като мишени на стрелбище, за да спечели голяма награда. Огромна. Ура за Бен, който се е качил на раменете на всички, за да го поздрави целият свят.
— Каква е тази чудесия, мамка му? — попита той. Гласът му звучеше стабилно, като тежка врата, която се затръшва здраво.
Трей не му обърна внимание, а погледна към Диондра, която се надигаше от земята с почервенели пръсти там, където ги беше заровила в снега. Като че ли й се хилеше презрително, без да го съзнава. След това порови в багажника на пикапа и се върна с брадва, която просветваше синкаво като снега. Подаде я на Бен с острието напред, а ръцете на Бен се сковаха отстрани до тялото, ненене, не може да ме принуди да я взема, като дете, на което подават ревящо бебе, ненене.
— Вземи я.
Бен стисна студената брадва и видя ръждиви петна по острието.
— Това кръв ли е?
Трей го удостои с един от ленивите си коси погледи, но не си направи труда да му отговори.
— О, искам брадвата! — изписка Диондра. Тя протича към пикапа, а Бен се зачуди дали не го поднасят както обикновено.
— Твърде тежка е за теб, ти вземи ловджийския нож.
Диондра се гърчеше в палтото си, а поръбената с кожа качулка подскачаше нагоре-надолу.