— Не можахте ли да се настаните в някоя банкетна зала? — промърморих. Мраморният под, под краката ми се тресеше. Явно екшънът беше долу.
— Не ни посрещат с отворени обятия — отбеляза типът. Имаше младо месесто лице с бенки. Носеше малка тюркоазена обеца, каквато винаги свързвам с хора, които си падат по „Тъмници и дракони“2. С мъже, които отглеждат порове и смятат, че фокусите са нещо готино. — Освен това тази сграда притежава определена… атмосфера. Един от семейство Талман си е пръснал мозъка тук през 1953 година.
— Гот.
Стояхме и се гледахме един друг, а неговото лице се променяше в мрачевината. Не виждах откъде се слиза долу. Асансьорните клетки отляво очевидно не работеха, а потъмнелите кабини бяха спрели между етажите. Представих си група призрачни служители с делови костюми, които търпеливо чакат асансьорите да потеглят отново.
— Е… ще ходим ли някъде?
— О, да. Виж, искам само да кажа… Съжалявам за загубата ти. Сигурен съм, че след толкова много време… Просто не мога да си представя. То е като от разказ на Едгар Алан По. Имам предвид случилото се…
— Опитвам се да не мисля много за него — дадох стандартния отговор аз.
Той се засмя.
— Е, в такъв случай не си дошла на подходящото място.
Завихме и той ме поведе надолу по коридора към някогашните канцеларии. Под краката ми хрущеше счупено стъкло, надничах в стаите, покрай които минавахме: празно, празно, пазарска количка, старателна купчинка изпражнения, остатъци от огън, и после един бездомник, който весело възкликна „Здрасти!“, стиснал еднолитрова бутилка с уиски.
— Казва се Джими — поясни младежът. — Изглежда свестен, затова му позволихме да остане.
Колко великодушно, помислих си, но иначе само кимнах на Джими. Стигнахме до масивна и тежка врата, отворихме я и отвътре ме блъсна шум. Откъм мазето се носеха и съревноваваха помежду си органна музика, хеви метъл и високият говор на хора, които се опитваха да си говорят, крещейки.
— След теб — каза младежът. Не помръднах. Не обичам да има хора зад мен. — Или пък аз да те… Насам.
Поколебах се дали да не си тръгна веднага, но после лошотията ме тласна напред, когато си представих как този тип, този проклет средновековен панаирджийски клоун, слиза долу и казва на приятелите си: „Тя се уплаши, тя просто избяга!“ И всички избухват в смях и се чувстват много корави. А той добавя: „Тя изобщо не е такава, каквато си мислехме, че ще бъде“. И вдига ръка съвсем мъничко, за да покаже за колко кратко съм останала. Майнатавимайнатавимайнатави, казах си мислено, и го последвах.
Той се запъти по коридора към една врата за мазето, облепена с брошури: Кабина 22: Колекционираме Лизи Бордън! Предмети за продажба или замяна! Кабина 28: Карла Браун — обсъждане на следите от ухапване. Кабина 14: Ролева игра — разпитайте Кейси Антъни! Кабина 15: Ужасните коктейли на Том — днес предлагаме пунш „Джоунстаун“ и „Сладката Фани Адамс“.
И после видях в ъгъла зърнистата синя брошура с моята снимка на ксерокс: „Да поговорим за лошия ден на Дей! Клането във фермата в Кинаки, Канзас — дисекция на случая и специален, специален ГОСТ!!!“.
Отново ми се прииска да си тръгна, но вратата се отвори широко и навътре ме засмука влажното мазе без прозорци, пълно с може би двеста човека, които, приведени един към друг, си крещяха в ушите, сложили ръце върху раменете си. Някога в училище ни показаха как рояци скакалци нападат Средния запад и сега си спомних точно за това — всички тези ококорени очи, вперени в мен, дъвчещите усти, извитите ръце и лакти. Стаята беше направена като полицейски участък, разделена на кабинки с евтини прегради от метална мрежа. Всяка кабинка беше за различно убийство. Преброих може би четирийсет от пръв поглед. Генератор едва-едва захранваше редица крушки, провесени на кабелите си из стаята, олюляващи се неравномерно, осветяващи зловещо лицата на хората — същинско сборище от посмъртни маски.
От отсрещната страна на помещението Лайл ме забеляза и започна да си проправя път през тълпата, издал напред едното си рамо и леко извърнат настрани. Поздравяваше се с хората. Явно беше важна персона сред събраните тук — всички искаха да го докоснат, да му кажат нещо. Приведе се, за да даде възможност на някакъв тип да прошепне нещо в малкото му ухо, а щом се изправи, главата му се удари в един прожектор и всички наоколо се засмяха, а лицата им ту се озаряваха, ту помръкваха, когато прожекторът се завъртя като полицейска лампа. Лица на мъже. Повечето. Имаше само няколко жени — видях само четири, с очила, безлични. Мъжете също не бяха привлекателни. Имаше професионалисти с бакенбарди, невзрачни, каквито са бащите от предградията. Имаше и доста типове на по двайсет и няколко с евтини подстрижки и очилца като на математически гении, мъже, които приличаха на Лайл и на типа, който ме доведе долу. Нищо забележително, но излъчващи някаква умна арогантност. Като ухание на афтършейв.